Нито един от тези мъже не можеше да се мери с Холдън. Осъзнах, че ми е додеяло от тях, дошло ми е до гуша. И омерзението ми се задълбочи.
Чарлс ме погледна първи и ми каза:
— Твоята мохиканка…
— Какво?
— Съжалявам, Хайтам. Наистина съжалявам…
— Мъртва е?
— Да.
Разбира се, помислих си. Толкова много смърт.
— Кога? Как?
— По време на войната. През 60-а. Преди четиринайсет години. Нападнаха и опожариха селото й.
Устните ми се свиха.
— Беше Вашингтон — уточни бързо Чарлс. — Джордж Вашингтон и хората му. Те опожариха селото и твоята… и тя загина в огъня.
— Ти там ли беше?
Той почервеня.
— Да, надявахме се да разпитаме старейшините за хранилището на Предците. Но бях безпомощен, Хайтам, уверявам те. Вашингтон и хората му пометоха селото. Жадуваха кръв.
— И там видя момче? — попитах го.
Той отвърна поглед.
— Да, видях малко момче. Около петгодишно.
Петгодишно, помислих си. В съзнанието ми изплува образът на Зио, на жената, която някога обичах — някога, когато бях способен да изпитвам такива чувства — и усетих тъпа болка за нея и ненавист към Вашингтон, който очевидно бе понаучил нещичко от генерал Едуард Брадок — уроци по жестокост и зверство. Спомних си последния ни ден заедно в малкия ни лагер — как вперва невиждащ поглед отвъд дърветата и почти несъзнателно дланта й се спуска към корема.
Но не, пропъдих идеята. Изглеждаше ми твърде невероятна. Прекалено нереална.
— Момчето ме заплаши — каза Чарлс.
При други обстоятелства щях да се усмихна, представяйки си как местно хлапе заплашва снажния Чарлс. Щях да се усмихна, ако не се опитвах да се примиря с мисълта, че Зио е загинала. Поех си дълбоко, но незабележимо дъх. Усетих как въздухът изпълва гърдите ми и прогоних образа й от съзнанието си.
— Не бях единственият там — обади се отбранително Чарлс и аз изгледах въпросително другите.
— Кой беше с теб?
Уилям, Томас и Бенджамин кимнаха едновременно с очи, впити в потъмнелия дървен плот на масата.
— Не може да е било то — тросна се Уилям. — Не е било същото момче.
— Хайде, Хайтам, какви са шансовете? — додаде Томас Хики.
— А ти не си го познал в Мартас Виниърд? — попитах Бенджамин.
Той поклати глава и сви рамене.
— Беше просто хлапе, индианче. Всички изглеждат еднакви.
— Какво търсеше в Мартас Виниърд?
— Почивах се — отвърна сприхаво.
Или сплетничеше как да си напълниш джобовете, рекох си, но казах само:
— Нима?
Той сви устни.
— Ако предвижданията ми се сбъднат и бунтовниците се организират в армия, аз ще бъда главният лекар на войската, господин Кенуей. Ще заема един от най-високите постове. Мисля, че заслужавам поздравления, вместо да ме разпитвате защо съм бил в Мартас Виниърд.
Той огледа събеседниците си за подкрепа и Томас и Уилям му кимнаха колебливо и ме изгледаха изпод вежди.
— Съвсем забравих добрите обноски, Бенджамин — казах помирително. — За Ордена наистина ще е огромна чест да получиш този пост.
Чарлс прочисти шумно гърло.
— Надяваме се също и че ако армията се сформира, вашият покорен слуга Чарлс Лий ще бъде назначен за неин главнокомандващ — добави Бенджамин.
Не виждах добре в сумрачната гостилница, но ми се стори, че Чарлс поруменява.
— Надяваме се не е точната дума — възрази той. — Аз съм най-подходящият кандидат. Далеч по-опитен воин съм от Джордж Вашингтон.
— Да, но си англичанин, Чарлс — въздъхнах аз.
— Роден съм в Англия — отсече той. — Но съм заселник по душа.
— Душата ти вероятно няма да наклони везните — казах.
— Ще видим — отвърна високомерно той.
Да, ще видим, рекох си изморено и се обърнах към Уилям, който не беше словоохотлив. Унинието му изглеждаше обяснимо, защото той бе пострадал най-много от Чаеното парти.
— А твоите планове, Уилям? Нали щеше да купуваш земя от местните?
Знаехме, разбира се, докъде е стигнал, но трябваше да го чуем, при това от неговата уста, независимо дали ми харесва, или не.
— Конфедерацията одобри сделката — подхвана той.
— Но…?
Уилям пое дълбоко дъх.