— Знаете, разбира се, господин Кенуей, как смятахме да съберем средства…
— Чаените листа?
— И знаете, разбира се, какво се случи на Бостънското чаено парти.
Разперих ръце.
— Всички пострадаха. Първо Указът за запазените марки, после това… Заселниците се бунтуват неслучайно.
Уилям ме изгледа укоризнено.
— Радвам се, че положението ви развеселява, господин Кенуей.
Свих рамене.
— Прелестта на подхода ни е, че покриваме всички фронтове. Около тази маса има представители на заселниците — посочих Бенджамин, — на британската армия — посочих Джон — и разбира се, на наемната сила, нашия скъп Томас Хики. На пръв поглед принадлежите към различни общности. В сърцата си обаче носите идеалите на Ордена. Затова, извини ме, Уилям, но имам основания да съм доволен въпреки затрудненията ти. Наистина вярвам, че случилото се е дребна спънка.
— Е, надявам се да излезете прав, господин Кенуей, защото е факт, че този източник на средства пресъхна окончателно.
— Заради действията на метежниците.
— Именно. Има и друго…
— Какво? — попитах, усетил как всички вперват погледи в мен.
— Момчето беше там. Беше сред предводителите. Хвърляше щайги е чай във водата на пристанището. Видяхме го. Аз, Джон, Чарлс…
— Същото момче?
— Почти сигурно — потвърди Уилям. — Огърлицата му беше същата, каквато ни описа Бенджамин.
— Огърлица? — учудих се. — Каква огърлица?
Постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно, а лицето ми да остане безучастно. Дори не преглътнах, докато Бенджамин описваше огърлицата на Зио.
Това не означава нищо, казах си, когато той млъкна. Зио беше мъртва и разбира се, някой друг бе взел огърлицата й. Ако изобщо беше нейната.
— Има още нещо, нали? — въздъхнах и ги погледнах.
Кимнаха като един, но проговори само Чарлс:
— Когато Бенджамин го срещнал в Мартас Виниърд, бил най-обикновено момче. По време на Чаеното парти обаче не изглеждаше като обикновен младеж. Носеше дреха, Хайтам.
— Дреха?
— Асасинска мантия.
27 юни 1776, две години по-късно
I
По това време миналата година се оказа, че аз съм бил прав, а Чарлс е сгрешил. Наистина назначиха Джордж Вашингтон за главнокомандващ на новосформираната Континентална армия, а Чарлс бе издигнат в ранг генерал-майор.
Не останах доволен от новината, но Чарлс направо не се побираше в кожата си и не е спрял да ври и кипи оттогава. Непрекъснато повтаря, че Джордж Вашингтон не е в състояние да командва дори взвод. Което, разбира се — както често се случва — не е нито вярно, нито съвсем невярно. От една страна, Вашингтон наистина проявява наивност, ала от друга, пожъна забележителни победи, най-важната, от които бе освобождаването на Бостън през март. Хората му се доверяват. Няма никакво съмнение, че притежава и добри качества.
Но не е тамплиер, а ние искахме някой от събратята ни да предвожда Революцията. Не само планирахме да контролираме победителите, но смятахме, че шансовете ни за победа са по-сериозни, ако Чарлс застане начело на Континенталната армия. Затова замислихме план да убием Вашингтон. Чисто и просто. Заговорът ни щеше да се осъществи гладко, ако не беше младият асасин. Този асасин — мой син или не — който продължаваше да е прът в колелата ни.
II
Пръв беше Уилям. Убит миналата година малко преди началото на Революцията. След Чаеното парти Уилям започна да подготвя сделка за закупуване на индианска земя. Оказваха му съпротива обаче, особено от страна на Ирокезката конфедерация. Поканил на среща представителите й. Преговорите се състояли в имението му. Отначало започнали добре, но после, както си му е редът, някой казал нещо и положението се влошило.
— Братя, моля ви — рекъл Уилям. — Убеден съм, че ще намерим разрешение.
Но ирокезите не искали и да чуят. Настоявали, че земята била тяхна, независимо колко сладкодумен е Уилям. Той ги убеждавал, че ако земята им премине в тамплиерски ръце, ще бъде опазена от попълзновенията на победителите в предстоящия конфликт.
Членовете на местната конфедерация започнали да спорят. Споделяли съмненията си. Някои наистина смятали, че сами не са способни да се преборят с могъщите армии на британците и на заселниците; други обаче настоявали, че сделката с Уилям не предлага по-добър изход. Били забравили как преди две десетилетия тамплиерите освободили хората им от робство, опълчвайки се на Сайлъс. Помнели експедициите, които Уилям организирал, за да търси храма на Предците; помнели как разкопал могилата, която бяхме открили. Гневът им не бил стихнал, недоволството все още тлеело в сърцата им.