— Сигурна ли си? — обърнах се към Даница. — Тези тунели положително ще гъмжат от охрана.
— Не ми се вярва — каза тя. — Те се ползват само от техниците по поддръжката. Но има и други, по-стари. Съмнявам се някой от колегите в СциОРИ изобщо да е влизал в тях.
СциОРИ беше сционският отдел за роботика и инженерство. Ако някой можеше да се справи със ситуацията, то това бе човек оттам.
— Няма ли как да отклоним влака? — настоях. — Или да излезем на надземно ниво?
— Мотрисата няма ръчно управление, а и никой не е толкова глупав, че да свърже тази линия с надземната железница. — Даница отлепи парцала от раната на главата си и го огледа. По него сякаш имаше повече кръв, отколкото плат. — Програмирана е да спре чак на станция „Уайтхол“. Затова ще задействаме пожарната аларма и ще излезем през първото разклонение, което открием.
Идеята да поведем голяма група хора през плетеницата от стари, неосветени тунели не ми се виждаше разумна. Всички бяха отпаднали, гладни и изтощени, а трябваше да се движим бързо.
— Няма ли станция и под Тауър? — попитах. — Не мисля, че транспортират от едно и също място както затворниците, така и сционските големци.
— Разстоянието е твърде голямо, за да се осланяме на догадки — намеси се Надин. — Тауър се намира на километри от Архонтството.
— Да, но там държат зрящите. Все отнякъде трябва да ги качват на влака.
— Ако приемем, че там действително има станция — каза Ник, — ще трябва да преценим внимателно момента за задействане на алармата. Някакви идеи, Дани?
— За кое?
— За това как да разберем къде точно се намираме.
— Вече споменах — не познавам тази система от тунели.
— Опитай се да импровизираш.
Отговорът й отне по-дълго от обикновено.
— Ами — каза накрая, присвивайки насинените си очи, — по линиите обикновено има указателни табели. За да се ориентират работниците. На тях пише разстоянията до най-близките станции.
— Но за да ги видим, трябва първо да слезем от влака.
— Именно. А разполагаме само с един опит да го спрем.
— Докато вие се разберете — подхвърлих, — аз ще потърся нещо, с което да задействам алармата.
Оставих ги да разискват и отидох при Джаксън. Застанах пред него, но той извърна лице настрани.
— Имаш ли запалка? — попитах.
— Не.
— Чудесно.
Вагоните на влака бяха разделени с плъзгащи врати. Те не се заключваха, нито разполагаха с бронирани стъкла. Спипаха ли ни вътре, нямаше измъкване.
Влязох в съседния вагон и множество лица се обърнаха към мен. Оцелелите зрящи, притихнали и сгушени един в друг. Надявах се Джулиан също да е успял да се качи, без да съм го забелязала, но от моя съзаклятник нямаше и следа. Сърцето ми се сви от мъка. Дори ако той и отрядът му от подпалвачи оцелееха през нощта, на зазоряване Нашира положително щеше да ги направи всичките с една глава по-ниски.
— Къде отиваме, Пейдж? — Беше Лоте, една от развлекателките. Все още облечена в сценичния си костюм от тържеството за Двестагодишнината, историческото събитие, което бяхме провалили със своето бягство. — В Лондон?
— Да — отвърнах. — Вижте, ще се наложи да спрем влака по-рано и да излезем пеша през първия изход, който намерим. Иначе ще се озовем в Архонтството.
Чуха се сподавени възгласи, размениха се уплашени погледи.
— Не ми звучи безопасно — обади се Феликс.
— Това е единственият ни шанс. Някой от вас беше ли буден, когато го качваха на влака за Шеол I?
— Аз бях — каза един авгур.
— Смяташ ли, че има спирка при Тауър?
— Определено. Натовариха ни директно от килиите. Но ние няма да бягаме през нея, нали?
— Ще се наложи, освен ако не намерим друг изход.
Докато те мърмореха помежду си, използвах случая да ги преброя. Освен мен и бандата имаше още двайсет и двама оцелели.
Как щяха тези хора да се справят в реалния свят, след като години наред ги бяха третирали като животни? Някои от тях навярно едва помнеха цитаделата, а бандите им отдавна ги бяха отписали. Потиснах мисълта за момента и коленичих до Майкъл, който седеше сам, през няколко седалки от останалите. Кроткият, мил Майкъл, единственото друго човешко същество, което Лордът бе взел под крилото си.
— Как си? — докоснах го по рамото. Страните му бяха бледни и влажни. — Виж, знам, че е страшно, но не можех да те оставя в Магдалена.