Той кимна. Не беше съвсем ням, но използваше думите предпазливо.
— Няма да ти се наложи да се връщаш при родителите си, обещавам. Ще ти намеря къде да живееш. — Сведох поглед надолу. — Ако успеем да се измъкнем.
Майкъл избърса лице в ръкава си.
— У теб ли е още запалката на Лорда? — попитах тихо. Той бръкна в джоба на сивата си туника и измъкна познатата правоъгълна запалка. — Благодаря — поех я от ръката му.
Айви, хиромантката, също седеше отделно. Със своята обръсната глава и хлътнали бузи тя бе живо свидетелство за рефаимската жестокост. Нейният наставник, Тубан Саргас, я бе използвал като боксова круша. Нещо в сгърчените пръсти и потрепващата й брадичка ми подсказа, че не бива да остава задълго сама. Седнах срещу нея, оглеждайки синините под восъчната й кожа.
— Айви?
Кльощавите й рамене едва забележимо помръднаха под мръсната жълта туника.
— Знаеш, че няма как да те отведем в болница — продължих, — но ще се погрижим да бъдеш на безопасно място. Имаш ли банда, която да те приеме?
— Нямам. — Гласът й излезе като едва доловимо хриптене. — Бях клошарка в Камдън2. Не мога да се върна там.
— Защо?
Тя поклати глава. Камдън се намираше в секция II-4, оживен пазарен район по протежението на Големия канал, с голяма общност на зрящи.
Поставих запалката върху лъскавата масичка и сключих пръсти. Под ноктите ми синееше стара, натрупана мръсотия.
— Няма ли някой, на когото да се довериш? — попитах я кротко. Повече от всичко исках да й предложа подслон, но Джаксън не би пуснал натрапници в бърлогата си, още повече след като аз самата не възнамерявах да се върна там. Виждах обаче, че няма да оцелее сама на улицата.
Тя прехапа устна и след дълга пауза най-сетне промълви:
— Има една жена. Агата. Държи бутик за цветя на пазара.
— Как се казва мястото?
— Просто бутикът на Агата. — Върху цепнатата й устна изби капка кръв. — Тя не ме е виждала отдавна, но ще се погрижи за мен.
— Добре — казах, ставайки от седалката. — Ще изпратя някой да те придружи.
Хлътналите й очи бяха вперени в пустотата отвъд стъклото. Съзнанието, че наставникът й още може да е жив, караше кожата ми да настръхва.
Вратата се плъзна встрани, пропускайки останалите петима от моята банда. Взех запалката и тръгнах насреща им по застлания с килим проход.
— Това е Белият заклинател — прошепна някой зад гърба ми. — От секция I-4. — Джаксън застана неподвижно, стиснал дръжката на скритото в бастуна си острие. Мълчанието му бе смущаващо, но аз нямах време за игрички.
— Откъде го познава Пейдж? — разнесе се нов плах шепот. — Възможно ли е тя самата да е…
— Готови сме, Броднице — каза Ник.
Това обръщение само щеше да потвърди подозренията им. Напрегнах сили, фокусирайки се върху етера. В обхвата ми се зароиха безчет сънорами, като гъмжащ пчелен кошер. Намирахме се точно под Лондон.
— Ето — подхвърлих запалката на Ник. — На теб се пада честта.
Той я доближи до ламперията на тавана и щракна капачето. След няколко секунди се включиха червени светлини.
— Извънредна ситуация — прозвуча гласът на Скарлет Бърниш. — Регистриран е пожар и последният вагон ще бъде изолиран. — Вратите се затвориха с щракване и влакът с протяжно бучене започна да спира. — Моля, преминете към предните вагони и останете там. Изпратен е авариен екип. Не слизайте от влака и не се опитвайте да отваряте врати и прозорци. Използвайте системата за вентилация при необходимост.
— Няма да залъжем датчиците задълго — обади се Даница. — Щом установят, че няма дим, влакът ще тръгне отново.
Задният край на вагона завършваше с малка платформа с метални перила.
— Подай ми фенера — казах на Зийк и се приведох над нея. Насочих лъча, осветявайки релсите. — Отстрани има достатъчно място, за да се върви. Има ли начин да изключим тока, Фурия? — Машинално използвах прякора, с който наричахме Даница в синдиката. Един от навиците, помогнали ни да оцелеем толкова дълго в Сцион.
— Не — отвърна тя. — При това е много вероятно да се задушим тук долу.
— Супер, благодаря.
Прескочих перилата и внимавайки да не докосна третата релса, скочих върху насипа. Подпомагани от Зийк, останалите оцелели един по един ме последваха.
Тръгнахме в индианска нишка колкото се може по-далеч от траверсите. Чакълът проскърцваше под мръсните ми бели ботуши. Тунелът бе студен и изглеждаше, че се точи до безкрайност, потънал в мрака между редките сигнални светлини. Разполагахме с общо пет фенера, като единият едва мъждукаше. Цялата треперех, а пулсът ехтеше в ушите ми. Следвах опипом стената с длан и се стараех да стъпвам там, където трябва.