Елин Пелин
Орисия
Ех, тая пуста черга! С каква радост, с какъв мерак бе я ткала буля Калистратица! През много дълги зимни нощи тя си не почина, тежък сън я не обори. Вечер, щом слънце зайде, жаловното зимно слънце, и черна, студена нощ удавеше селото, буля Калистратица ще влезе в разбоя и в ръцете й ще запее сръчно гладката липова совалка, ще заскърцат тихо нищелки и набърделки.
Туп-туп… туп-туп! Чак до зори.
Тъче неуморно тя, а в очите й свети младост и сила. Буйни гърди се повдигат от накипели мечти и желания за честит и дружен живот с Калистрат. Млада кръв запали необуздани мисли и те заредят пред очите й мили сънища: всред кичеста градина, между цъфнали овошки се губи, като гнездо, свито в шубрачка, малка варосана къщица с чисти стъклени прозорци, с хубави стаички, наредени, накитени от нейната похватна ръка, по средата пъстрата черга, като цариградски килим, а по нея слънчеви лъчи си играят и мамят веселите врабченца да кацат по стъклените прозорци.
Туп-туп… туп-туп!
Ех, добър е господ! Само труд и постоянство и всичко по реда си ше тръгне. Ще се отплати Калистрат от лихвари, ще се отърве от тежък бащин борч, ще купи по-яки воловци. Той е млад, юнак и работник. Ще хване тежко рало в чевръсти ръце и мерно ще закрачи по черни угари, и едър пот ще потече от широко чело по ровката земя, и слънце от радост и надежда ще грейне в доброто му сърце… Мил и сладък живот!
Туп-туп… туп-туп!
И нещо се топи в младото Донкино сърце, нещо хубаво и чисто се топи там на благи сълзи, избликва от очите й и мокри хубави и пълни страни. Златни надежди удвояват силата на морни ръце и пее гладката совалка, и скърцат нищелки и набърделки, и разбоят непрестанно бие:
Туп-туп… туп-туп!
Калистрат, полегнал до топлата печка, гледа своята млада невеста, що вчера, речи го, в къщи е довел, и следи с очи как се движат пълни бели ръце, как се вдигат обли гърди под кенарени нагръдки, па съглежда и тия чудни сълзи, що трептят срещу ламбата като два маргарита, и жилото на неволно безпокойство пропъжда из ума му веселия рояк от щастливи мисли. Приближава той хубавата си невеста, заглежда я в очи:
— Що ти е, Донке?… Защо са тия сълзи?…
Тя изпуща пъргава совалка, метне ръце на мъжките му рамене и шепне:
— Калистрате, бог да те поживи — честита съм, Калистрате! Честита съм и не мога да си спра тия сълзи! Хубаво ми е, мило ми е… че работя, че сме дваминка, че ти си при мене. Их, боже! Калистрате, иска ми се все да работя, да работя!
И маргаритите, що трепкат на босилковите й клепки, се сипнат един след други като градушка.
— Донке, не искам сълзи — разтреперано примоли Калистрат. — Недей ги рони. Не мога да гледам сълзи. От детинство съм ги загледал на очите на клетница майка. Сълзи на черно тегло, горчиви сълзи… Нож сърцето ми разпаря само като видя. Донке, не искам сълзи. Де ми запей!
И двамата почнат да се милват като два гълъба. Па току екне тихичко и сладко Донкиния глас:
— Донке, не ща тая! Не искам тъжовни песни! Запей друга весела… от широко сърце!
Малката стаичка екне от Донкиния смях. Тя пусне наново совалката и подхване:
— Ето на… такава песен искам. Карай, карай, та го закарай барем у Радини!
И Калистрат се провикна от се сърце:
— Е-е — ех! Ах, млади години! Спрете се барем за един миг, за колко цигара се пали… И за малко много давате.
Така хвърка нощта. Пропяват първи петли, първи и втори. На постелката отдавна спи морен Калистрат, а совалката все още пее в Донкините работни ръце:
Такъв труд! И най-после, един ден радостно възсия Донка. Мечтите й, мерака й, мъката й, грижата й добиха, що искаха: от кроеното се отсука пъстра, писана черга за едната хубост.
Кога човек постигне нещо, добива сила и друго да иска. Такова е човешкото сърце — вечно иска и вечно желае. И Донка се затруди за много още работи и забърза да постигне мечтите си, с кои от детинство бе порасла: нова къща и нова наредба. Скъта тя в ковчега пъстрата черга, да им стои нова, за новата стая.
У Калистрат душа не остана от работа. Ясно слънце го на нивата заваряше, а вечер на нивата с него се прощаваше. Воловци без сили остаха, но той ги гледаше като същи деца, кърмеше ги всяка сутрин, гладеше ги по челата, а като впряга, ще им рече:
— Хайде, брагя, на нивата. Живот заедно, смърт пак заедно.
А те го гледаха мило с големите си безстрастни очи, сякаш че разбират. Па и трима бодри и силни пойдат към полето, изпращани от пъргава Донка.