Поел Калдука към дома си. А Уленда се мушнал в къта, завързал лицето си с парцал. Калдука го запитал:
— Какво ти е, братко?
— Нищо — отвърнал Уленда. — Зъбите ме болят.
Тогава духнал вятър и смъкнал превръзката от лицето на Уленда. Всички видели, че лицето на Уленда е криво. Разбрали, че той е крадецът. Почнали да го наричат Уленда-кривия.
Уленда още повече намразил брезовия си брат. Захванал денем и нощем да мисли как да го погуби. Но нищо не можел да стори.
Минало що минало, старецът заболял и умрял. Направили погребение, поплакали. Съдията строшил копие над гроба. Хвърлил краищата на разни страни, за да се раздели душата на ловеца от тялото…
Веднъж Уленда рекъл на Калдука:
— Да идем, брате, на острова, цветенца ще наберем, сладки коренчета ще хапнем.
Качили се на лодка от брезови кори. Приближили се до острова. По-малкият брат тръгнал да накъса цветенца и навлязъл в тайгата, далеко от брега. Уленда скочил в лодката и заминал. Зарязал брата си на острова:
— Дано го изяде птицата Кори!
По онова време на Хехцир планина живеела птицата Кори. Тя била голяма като облак. Когато излитала от гнездото, така закривала небето с крилете си, че ставало тъмно. Тежко на оня, който случайно срещнел птицата Кори! Тоя човек сетне не можел никъде да се намери.
Калдука походил, походил из острова, върнал се на брега, гледа — Уленда го няма. Калдука викал, викал, зовял брата си, зовял, ала той не отговарял. Хапнал сладки саранови коренчета и легнал да спи. Помислил си; „Утре ще видя какво може да се направи.“
Слънцето залязло. Птицата Кори се дигнала иззад Хехцир, заслонила небето — станало съвсем тъмно. Лети птицата, шуми с криле — сякаш вали силен дъжд. Въздухът свири — сякаш духа силен вятър.
Калдука се събудил. Изплашил се. Грабнал лъка.
А птицата Кори вече била над него. Потраква с клюна си. Очите и горят като два буйни огъня.
Калдука пуснал стрела. Ала напразно — птицата имала железни криле. Кори сграбчила Калдука в ноктите си и рекла:
— Задай ми три гатанки. Ако ги отгатна, ще умреш. Ако не ги отгатна, ще те отнеса у дома ти.
Помислил, помислил Калдука, съгласил се и задал такава гатанка:
— Какво е това: седи жаба на скала и не може да скочи?
Кори мислила, мислила, ала не могла да отгатне. Тогава Калдука рекъл:
— Това е носът на лицето.
Калдука задал втора гатанка:
— Какво е това: от едно място излязъл, където искал — отишъл, а как е вървял — не отговаря?
И Кори пак не отгатнала.
— Това е стрелата — рекъл и Калдука.
И третата гатанка задал той на птицата:
— Стотина момци спят на една възглавница и не се карат.
Птицата Кори не могла да отгатне и тази гатанка.
— Това са прътовете на покрива — рекъл Калдука.
Тогава птицата грабнала Калдука, вдигнала го във въздуха и полетяла. Колко е летяла — не знам. Пуснала Калдука на земята край родния му дом. Уленда го видял, побелял от страх, тръпки го побили и казал:
— Вятърът ме отнесе от острова. Такава буря ме дигна, че не можах да изплавам с лодката.
Калдука замълчал.
Пак заживели братята заедно. Калдука ходел на лов, а Уленда-кривия лежал по гръб. Злобата му не стихвала. Мислил той, мислил и рекъл на Калдука:
— Домъчня ми за баща ни. Чувал съм от хората, че ако се намажат устните на мъртвия с плюнка от змията Сима, мъртвият ще оживее. Хубаво ще е да съживим баща ни!
— Ами къде е тази змия? — запитал Калдука. — Как да се намери тази змия?
— По горното течение на речицата Хор — рекъл Уленда.
Калдука оседлал елена, яхнал го и поел. Дълго ли е вървял — никой не знае! През това време върху поваления бряст тридесет пъти израсли гъби. Калдука пристигнал. Оставил елена на брега, ударил го с ръка по шията и го превърнал на дърво. Тръгнал. Стигнал при един стан.
Гледа — и там живеят орочи, само че много тъжни.
Запитал Калдука защо тъгуват. Отвърнали му, че в стана им допълзяла змията Сима, гълтала хора, горяла къщи — и нямало спасение от нея.
— Как така? — рекъл Калдука. — Нима никой от вас не може да убие тази змия?
— Опитвахме се — отвърнали орочите, — но щом змията дъхне, ръцете на хората изсъхват, а без ръце, сам знаеш, може ли да се направи нещо?
Калдука помислил, па рекъл:
— Аз ще се опитам. Може моите ръце да не изсъхнат!…
Наострил копието си, наточил ножа, взел от стана чугунен медник и отишъл в гората, където живеела змията Сима. Омотал се в мокър мъх. В медника събрал дървесна смола. Захванал да чука по медника с копието си. Вдигнал голям шум.
Сима чула този шум и изпълзяла от дупката си. Пълзи и съска. След нея остава червена следа: тревата и камъните горят.