Змията видяла Калдука. Дъхнала пламък върху него.
Мокрият мъх запазил Калдука от огъня. Калдука замахнал с всички сили и хвърлил в устата на змията чугунения медник, пълен със смола. Смолата се стопила и заляла гърлото на Сима. Заблъскала се змията и издъхнала. Бяла пяна излязла от устата и наместо огън. Калдука събрал тази пяна и поел назад.
Изведнъж чува — пращят дърветата. Тайгата дими, животните бягат оттам и птиците на орляци отлитат. Орочите рекли на Калдука:
— Беда, синко! Ти уби Сима, сега нейният брат Химу иде да отмъсти за сестра си. Беда!
— Нищо! — рекъл Калдука. — Беда е, когато главата ти не е на раменете, а щом като главата ти е на раменете, с всяка беда можеш да се справиш!
Взел той седем чугунени медника. Похлупил ги един върху друг и сам се пъхнал под най-долния.
Налетял тогава Химу. Всичко наоколо се тресяло. Земята треперела, от небето се сипели тресчици. Видял той медниците, хвърлил се върху тях, че като ги ударил!… Шест медника пробил с главата си, а седмият му се опрял — счупил си главата. Засъскал Химу и запълзял към тайгата да умре! Калдука се измъкнал изпод медниците. Орочите го заобиколили. Радвали се, че видели такъв богатир, че се избавили от змията Сима. Поканили го в своя стан. Искали да го нарекат син. Орочките девойки попоглеждали към него: на всяка се щяло да се омъжи за такъв юнак. Старците му рекли:
— Остани при нас!
— Не, трябва да си ида у дома — отговорил Калдука.
Харесала му в този стан една девойка. Тръгнал да се разходи с нея. Стигнали до брега. Седнали върху едно съборено дърво. Калдука рекъл:
— Стани ми жена, девойко! Ела с мен!
Ударил с ръка дървото и то се превърнало на елен. Еленът литнал към Калдуковия роден стан.
Уленда пеел песни у дома си, мислел си — свърши се с Калдука.
А Калдука изведнъж се появил, и то с млада жена.
Уленда-кривия още повече се ядосал на брат си. Помислил си: „По-добре да ме няма, ако не погубя Калдука и не взема жена му.“
Отишъл Калдука при съдията. Разказал му всичко. Казал, че донесъл плюнка от змията Сима, за да съживи баща си, както искал Уленда-кривия.
Съдията му рекъл, след като изпушил една лула:
— Ти, брезово момче, не знаеш, че хората не се раждат два пъти. Защо ще тревожиш стареца? А Уленда те е пратил, за да те погуби.
Съдията взел плюнката на змията и я хвърлил в реката. Разпенила се реката, завряла и бяла пара се вдигнала над нея. Много риби изплували с коремите нагоре.
— Ето, виждаш ли? — рекъл съдията. — С тази плюнка Уленда-кривия щеше да те убие.
Сетне повикал Уленда-кривия.
— Иди в тайгата, Уленда — рекъл той. — Не ти е мястото между хората. Ти не ги обичаш. Иди в тайгата. Там хората живеят сами. Бъди такъв, какъвто си в душата си.
И Уленда поел към тайгата. Додето вървял, обрасъл с козина. На ръцете и краката му се появили дълги нокти. Отначало крачел на два крака, а сетне хукнал на четири. Уленда-кривия станал мечка.
А Калдука заживял хубаво с жена си. Той имал много деца. И във всичко му вървяло…
Това се случило много отдавна, преди толкова години, че ако ги броиш на пръсти, то в целия стан няма да намериш толкова пръсти у старците. Трябва да вземеш и от децата. А децата бягат, не се оставят да ги хванат. Иди, че разбери кога се е случило!…