Райли се стараеше да не обръща внимание на Делпиеро и полицейските детективи. Намесата на Бруньоне в негова защита като че ли не беше възприета добре. Местните ченгета не полагаха никакви усилия, за да прикрият факта, че вместо да се мотае около тях, той би трябвало да е зад решетките. На няколко пъти агентът бе изправен пред спречквания с тях, но се въздържа, за да не усложни и без това сложната ситуация. Освен това се стараеше да не им се мярка много пред очите и прекара по-голямата част от следобеда в телефонни разговори.
Първо беше насолен здравата от шефа си от ФБР, после беше принуден да докладва за случая на няколко шефове на отдели във Федерал Плаза, в Лангли и във Форд Мийд, а накрая се включи в конферентния разговор, за да бъдат всички в крачка със събитията.
Тилдън остави Райли и Tec в „Софител" - дискретен хотел от средна категория, който посолството често използваше за свои гости. Двамата бяха регистрирани с фалшиви имена и получиха две съседни стаи с обща врата на най-горния етаж. Пред хотела бяха поставени две цивилни ченгета в необозначена ланчия, паркирана на Виа Ломбардия.
Стаите бяха просторни и предлагаха панорамен изглед към Вила Боргезе, църквата „Свети Карло" и базиликата „Свети Петър". Гледката беше прекрасна по всяко време на годината, а още повече - на фона на бляскавия залез, ала Tec успя да ѝ се наслади само за три секунди. Припълзя до огромното легло и се стовари върху него. За разбитите ѝ мускули то изглеждаше като същински рай.
Изпъна ръце и се отпусна още по-дълбоко в пухкавите възглавници. После се провикна:
- Какъв беше онзи хотел, дето непрекъснато се хвалеше с леглата си?
Райли се появи на вратата, която отделяше двете стаи, подсушавайки лицето си с кърпа.
- „Уестин".
- О, вярно. Обаче изобщо не могат да се сравнят с този тук! - промърмори тя и потъна още по-дълбоко в пухкавото легло, затваряйки очи от удоволствие.
Райли се насочи към минибара и попита:
- Искаш ли нещо за пиене?
- Защо не - отговори тя, без да отваря очи.
- Какво?
- Изненадай ме!
И чу приятния пукащ звук на отваряща се капачка - капачките със завъртане все още не бяха навлезли масово в Европа. А после на още една. След това матракът вляво от нея леко пропадна - Райли седна на леглото.
Тя се изтегли нагоре, подпря гръб на възглавниците и взе студената бутилка бира, която той ѝ подаде.
- Добре дошла в Рим!
- Добре дошъл и ти - рече тя и по лицето ѝ отново се изписа озадачение. Все още не беше сигурна как точно беше станало това. Макар че вече няколко пъти повтори разказа си в жандармерията, все още всичко й изглеждаше нереално. В Рим. В хотелска стая. С Райли.
Отпи продължително и остави студената бира да погъделичка гърлото ѝ, след което се загледа в лицето му. Имаше две малки рани - едната на лявата му буза, другата, по-голяма и дълбока, над дясната вежда. Беше виждала доста такива преди три години, когато се запознаха. Но след като се върнаха в Щатите и след като започнаха да се срещат, и след като малко след това той се бе преместил да живее при нея, раните бяха изчезнали. Но само за да бъдат заменени от друг вид. Tec си даде сметка, че образът му на супергерой ѝ е липсвал. И се сконфузи от тази мисъл.
- Липсвах ли ти? - не се сдържа и попита тя, свила закачливо устни.
Видя как очите му се плъзнаха по цялото ѝ тяло. Господи, този негов поглед!
- Какво? - настоя тя.
- Невероятна си, знаеш ли?
- Значи това е „да", нали? - ухили се тя. Знаеше, че той трудно ще устои на усмивката ѝ.
- Разбира се, че ми липсваше!
Веждите ѝ се повдигнаха в престорена изненада:
- Тогава какво ще кажеш, ако спреш да ме гледаш така и...
Не ѝ даде шанс да довърши. Нахвърли се върху нея и я обсипа с целувки. Недоизпитите им бутилки се претърколиха на пода. Телата им се сплетоха едно в друго.
- Мръсна съм - прошепна Tec, докато той измъкваше ризата от дънките ѝ, за да изпие с устни корема ѝ.
- Знам - каза той, но не спря. - Точно такава те харесвам.
Тя се засмя дяволито, а после простена:
- Не, ама наистина съм мръсна.
- Както вече казах, това е част от удоволствието.
Тя хвана главата му с две ръце, затвори очи, гърбът ѝ се изви в дъга, а главата ѝ потъна между възглавниците.
- Трябва да си взема душ, прасе такова!
- Не само ти - изсумтя той някъде отдолу. - После.