- А ти не беше съгласна с тях, така ли?
- Ти не си чувал за Руми. Нямаш представа какво означава да си суфи! А те обърнаха гръб на нещо толкова благородно и възвишено... Не можех просто да стоя спокойно и да ги гледам как се превръщат в чудовища!
- А защо не ги напусна? Защо не се върна в Кония?
- Да не мислиш, че не съм опитвала?
Той си спомни синините по лицето ѝ, които беше виждал. Погали я нежно и прошепна:
- Съжалявам, че се стигна дотук.
Тя затвори очи и се облегна на рамото му.
- Хайде! Чака ни работа!
Не беше особено дълбок гроб, но все пак щеше да свърши работа. Трябваше да измислят и какво да правят със сандъците. Не можеха да ги вземат със себе си. Разполагаха само с един кон - този, с който бе пристигнал Конрад. Не можеха и да ги оставят просто така.
А времето летеше. И на някакъв етап брат ѝ и неговите другари щяха да си върнат конете и да ги открият.
Тогава Конрад забеляза на стръмния хълм, който се издигаше над долината, черни дупки, издълбани в скалата. Пещери.
Стотици пещери.
Отне им часове, но се справиха.
Конрад разкъса платнището на няколко части, в които пренесе съдържанието на сандъците. Майсун му помагаше. Той избра една от по-горните пещери - достатъчно голяма, но и по-закътана. Метна импровизираните чували през рамо и ги пренесе един по един. Връща се девет пъти, но накрая всичко бе прибрано, увито старателно в платнището, далече от хорските очи.
Конрад не искаше да оставят и каруцата. Ако братът на Майсун и групата му я намерят, биха могли да се досетят, че товарът ѝ е някъде тук. От друга страна, турците така и не разбраха нито кой ги е нападнал, нито колко са били нападателите им. И при положение, че и сандъците ги нямаше, те щяха да си помислят, че онзи, който ги е нападнал, е докарал и коне, за да отнесе товара.
Стига да се отърват от сандъците. С помощта на ятагана той ги насече на дребни парчета и го отнесе в друга пещера. След като приключи, отчупи няколко клона и покри следите си и към двете пещери.
Най-сетне можеха да тръгнат.
- Нали ще запомниш къде ги оставихме? - попита я той.
Майсун огледа долината, запаметявайки отделни елементи от нея, които щяха да ѝ помогнат да познае мястото. Накрая очите ѝ се спряха на могилката, където беше гробът на баща ѝ.
- Не се притеснявай - рече тя. - Скоро няма да забравя това място.
Той ѝ помогна да се качи на коня, а после се метна зад нея.
- Накъде?
Тя кимна напред и каза:
- На север. Там има християнски общности - малки села и манастири, издълбани в скалите. Там ще ни помогнат.
42
Райли напредваше предпазливо. Беше забелязал бежовия джип, паркиран при още няколко коли. Ръждясалата табела с надпис на три езика го уведоми, че това е изходната точка за разглеждане на каньоните Зелве.
Проправи си път през горичка от фантастични комини и достигна до място с огромни скални конуси, скупчени в основата на висока скала. Навсякъде около него надничаха малки прозорчета - бледи останки от някога активен живот. Скалата се губеше зад гъста бадемова горичка. В цялата долина цареше призрачна тишина.
Тъкмо се канеше да подмине и последния от скалните конуси, когато сред дърветата забеляза известно раздвижване. Сниши се и се вмъкна във входа на най-близката къща. Надникна и ги видя - мъжа, когото не познаваше, Tec и иранеца. Вървяха направо към него. Ако се бяха запътили към джипа, щяха да минат на няколко метра от укритието му. Блестяща възможност да сложи веднъж завинаги край на цялата бъркотия.
Помисли си да дръпне спусъка още там. Пръстът му се плъзна към спусъка. Едно дръпване - и готово.
И нито един от въпросите нямаше да получи отговор. Кой всъщност е той, за кого работи, какво друго е направил, какво планира да направи? Отговорите щяха да умрат заедно с него.
И в този кратък миг на нерешителност добрият му прицел се изгуби. Иранецът застана точно между Райли и Tec. Реши да изчака следваща възможност и да го рани в краката. Не, искаше го жив и здрав. И той изскочи от прикритието си.
- Tec, отдръпни се! - изкрещя Райли. - А ти вдигни ръце така, че да ги виждам!