Обърна се и погледна надолу.
Там каналът бе по-нисък и таванът му бързо се губеше във водата.
- Ще проверя дали няма друг изход от това място! - извика ѝ. - Нагоре ми се струва възможно за минаване.
- Обичам те!
Той събра кабела, завърза го около кръста си, а после тръгна нагоре по течението на канала. Дъното беше гладко и хлъзгаво. Полагаше огромни усилия да не падне. Не след дълго таванът на канала се сниши и се изгуби под водата.
Напълни дробовете си с въздух, издиша дълбоко, а после отново си пое дъх и се гмурна в ледената вода. Знаеше, че не може да издържи повече от седем-осем замаха с ръце, преди да се върне обратно. И нямаше никаква представа докъде продължава стеснението на тунела. Но беше длъжен да опита.
Шест удара.
Сърцето му се разтуптя. Седем. Осем.
Вдигна ръка. Все така никакъв въздух. Сега беше моментът да реши дали да продължи напред, или не.
48
Дробовете му пламнаха. Може би въздухът бе само на пет-шест замаха пред него. Може би щеше да успее, ако се успокои. Мисълта за евентуалното удавяне изпълни тялото му с адреналин. И той продължи напред. А после нещо го дръпна назад - кабелът беше свършил. Той го развърза бързо и го пусна. Ръката му се вдигна нагоре с надежда - отново нищо. Колкото и да не искаше, започна да се поддава на отчаянието. Нуждата да си поеме въздух беше по-силна от него. Продьлжи да гребе като обезумял.
И накрая го усети с върха на пръстите си. Хладният въздух, галещ мократа му кожа. Пръстите му се намираха във въздух, а не във вода. Сякаш електрически ток разтърси тялото му.
Той постави крака на дъното на канала, направи още няколко крачки напред и вдигна глава. Вече не му пукаше дали ще се удари в скала, или не. Просто се надигна.
И въздухът го заля. Отворът не беше голям, не повече от двадесетина сантиметра. Но напълно достатъчен. Вдиша дълбоко. Кислородът сякаш му даде криле.
В продължение на няколко секунди не помръдна. Просто остави сърцето си да се успокои, дробовете си - да се изпълнят с въздух, а напрежението - да изтече от тялото му. Когато дойде на себе си, направи още няколко крачки, опипвайки тавана на канала. Бавно, но сигурно той се вдигаше. И в този момент, сякаш за да го поздрави за издържания садистичен тест, от края на канала го заля светлина.
Издигането в шахтата беше най-трудната част от изпитанието. Издигна се с помощта на кирката. Подгизналите му от вода дрехи правеха всяка следваща крачка нагоре десеторно по-непосилна. След няколко неуспешни опита най-сетне успя да забие кирката в твърда почва и да се изкатери.
Озова се в проход, почти същия като онзи, в който бе оставил Tec. Напипа кабела на стената и го проследи първо в едната посока, а после и в другата, докато накрая не откри стъпала, отвеждащи нагоре.
Върна се назад и изтръгна кабела от стената, за да маркира мястото. След това тръгна нагоре, минавайки през поредния лабиринт от тунели и пещери. По пътя си разбиваше всяка електрическа крушка - подобно на трохи, които щяха да му помогнат да намери пътя. А след това светлината се появи, първоначално като блед ореол, а после все по-силна и ярка.
Излезе в каньон, който не познаваше. Наоколо цареше пустота. Пейзажът беше доста сходен на онзи, който ги бе отвел в подземния град - същите конусовидни образувания, същите заоблени хълмове. Но определено бе друг. С помощта на кирката Райли издълба огромно „X" край входа на скалното жилище, от което се бе появил, а след това, уверявайки се, че е запомнил всеки свой завой и оставяйки знаци на всеки няколко крачки, тръгна бавно напред.
Безцелното му лутане беше прекъснато от самотно муле, завързано за забита в земята пръчка. Към объркването му се добави и дрезгавото боботене на глас, издържал десетилетия наред злоупотреби с никотин.
- Здрасти, друже! - изрече някой на турски. Райли спря, но не забеляза никого.
- Тук съм!
Райли проследи идващия отгоре глас и зърна старец, седнал на паянтов дървен стол пред отвора на поредната стая, издълбана в скалата. Мъжът му махаше. На масичка до него бяха поставени няколко кутийки безалкохолни напитки, а на газовия котлон къкреше чайник.
Старецът го дари с беззъба усмивка, посочи към кутийките на масата и рече:
- Няма ли да си вземеш, господине?
Райли се загледа в него.
Искаше да се увери, че човекът наистина е там, а не е илюзия, сътворена от объркания му мозък.
Изминаха още три часа, докато се върне обратно при Tec. Беше довел сина на стареца и двамата му внуци, както и достатъчно дълго въже и няколко фенерчета.