— Хей, soldat43 — изкрещя друг и размаха дантелена кърпичка към войника, стъпил високо на барикадата. — Чакат ни на тържество във Версай! Докога ще злоупотребявате с търпението ни? — Войникът насочи щика си към кърпичката и тя бързо изчезна от погледа на хората.
Сред тълпата настъпи спор кого ще пуснат през барикадите. Всички знаеха, че бандитите владееха пътищата из гората. Групи от простолюдието, самопровъзгласили се за инквизитори, обикаляха пътищата в причудливи превозни средства, които удивително напомняха нощни гърнета. Без да имат официални правомощия, те раздаваха правосъдие с настървението на новоосвободени граждани на Франция — спираха някоя карета, накачулваха се като кърлежи, изискваха документите на пътниците и ако отговорите не им бяха по вкуса, прибягваха до „арест“. За да си спестят неприятностите, прехвърляха примка на най-близкото удобно дърво и обесваха, когото си решат за назидание на останалите.
Барикадата се отвори, за да преминат няколко карети. Хората от първите редици се скупчиха около прохода с надеждата да научат колкото се може повече от новопристигналите. Мирей стисна поводите на коня си и приближи първата пощенска кола. Отвътре заслизаха пътниците.
Младеж с армейска униформа в алено и синьо скочи сред множеството и веднага се зае да помага на кочияша да свали куфарите от покрива.
Мирей бе достатъчно близо, за да забележи колко е красив. Дългата му кестенява коса се стелеше по раменете. Големи очи в синьо-сив нюанс, обрамчени от тъмни мигли, подчертаваха светлата кожа. Тесният римски нос бе леко закривен надолу. Красиво изваяните устни се извиха презрително при вида на шумната тълпа.
След това го видя да подава ръка на някой в каретата. От там слезе красиво момиче на не повече от петнайсет години, толкова бледо и крехко, че Мирей се уплаши. Момичето приличаше на войника и Мирей реши, че са брат и сестра, а нежността, с която той й помогна да стъпи на земята, я убеди в предположението й. И двамата бяха дребни, но със стройни съразмерни тела. Приличат на романтична двойка, каза си Мирей, все едно са герои на някоя приказка.
Всички пътници, които слязоха от каретата, изглеждаха стъписани и много уплашени, докато изтупваха праха от дрехите си, но никой не бе по-объркан от младото момиче, което стоеше вече недалеч от Мирей. Беше пребледняло като платно, трепереше и всеки момент щеше да припадне. Войникът се опита да й помогне, за да минат през множеството, когато някакъв старец, застанал близо до Мирей, посегна и стисна младежа за ръката.
— Как е пътят до Версай, приятелю? — попита той.
— На ваше място не бих се опитвал да тръгна към Версай тази вечер — отвърна любезно войникът, ала достатъчно високо, за да го чуят всички наоколо. — Разбойниците са се развилнели и сестра ми е много разстроена. Пътуването ни отне почти осем часа, спираха ни дванайсет пъти от „Сен Сир“…
— „Сен Сир“ ли? — извика Мирей. — Идвате от „Сен Сир“? Но аз отивам там! — При тези думи младият войник и сестра му се обърнаха към нея.
— Това е госпожица! — възкликна момичето, погледна странната ливрея на Мирей и напудрената й коса. — Преоблечена е като мъж!
Войникът огледа преценяващо Мирей.
— Значи заминавате за „Сен Сир“? — попита той. — Надявам се нямате намерение да постъпите в абатството.
— Да не би да идвате от училището към абатството „Сен Сир“? — попита Мирей. — Трябва да съм там още тази вечер. Много е важно. Разкажете ми какво е положението.
— Не можем да се бавим тук — отвърна войникът. — Сестра ми не се чувства добре. — Прехвърли едната чанта на рамо и се запромъква през тълпата.
Мирей ги последва, повела коня си. Когато най-сетне си измъкнаха от навалицата, момичето извърна тъмните си очи към Мирей.
— Вероятно отивате в „Сен Сир“ по важни дела — отбеляза то. — Пътищата са твърде опасни. Много сте смела, щом се решавате да тръгвате сама в тези времена…
— Макар конят ви да е отличен — допълни войникът и погали животното. — Ако не бях поискал отпуск от армията, когато затвориха школата, за да отведа Мария-Ана до вкъщи…
— Затворили са „Сен Сир“? — възкликна Мирей и стисна ръката му. — И последната ми надежда угасна!
— Приятелки ли имате там? — попита загрижено малката Мария-Ана. — Да не би да са роднини? Нищо чудно да ги познавам…
— Щях да поискам убежище — започна Мирей, ала замълча, защото не бе сигурна колко може да разкрие пред тези непознати. Нямаше голям избор. След като школата бе затворена и единственият й план пропадаше, трябваше да мисли за промяна на намеренията си. Какво значение имаше на кого ще се довери, след като бягството й бе невъзможно.