— Искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — започна официално Камил. — Тя е от Америка и работи за ОПЕК.
— ОПЕК! — възкликна Ал-Марад и ми кимна. — Добре че нямаме петрол в планините, иначе щеше да се наложи да променяме начина си на живот. Дано престоят в страната ни да ви хареса и работата ви — по волята на Аллах, да е успешна.
Вдигна ръка и майката влезе, стиснала момиченцето за ръка. Подаде на съпруга си шахматната фигура и той ми я показа.
— Разбирам, че си дала на дъщеря ми подарък — продължи той. — Длъжник съм ти. Моля те, избери си килим, който ти харесва. — Отново махна с ръка и майката и детето излязоха безшумно, както се бяха появили.
— Не, моля ви — казах. — Това е само една пластмасова играчка.
Той не откъсваше очи от фигурата и, изглежда, не ме чу. След това вдигна орловия си поглед към мен.
— Бялата царица — прошепна, стрелна бързо Камил и отново насочи очи към мен. — Кой те изпраща? И защо си го довела?
Бях стресната и изненадана, затова се обърнах към Камил. Изведнъж се сетих. Той знаеше защо съм дошла — може би шахматната фигура бе нещо като сигнал, че ме изпраща Луелин. Дори да беше така, Луелин никога не бе казал и дума.
— Много съжалявам — заговорих аз в опит да изгладя нещата. — Мой приятел, антикварен търговец в Ню Йорк, ме помоли да се видя с вас. Камил бе така любезен да ме доведе.
Ал-Марад мълчеше, само ме гледаше начумерен. Прехвърляше фигурата между пръстите си, сякаш бе броеница. Най-сетне каза няколко думи на берберски на Камил, а той кимна и се изправи. Погледна към мен и обясни:
— Ще изляза на чист въздух. Изглежда, Ал-Марад иска да ти каже нещо насаме. — Усмихна ми се, за да покаже, че няма нищо против грубостта на този необикновен човек. Обърна се към Ал-Марад и добави: — Само че Катрин е дакилак, да знаеш…
— Невъзможно! — извика Ал-Марад и също се изправи. — Та тя е жена!
— Какво означава това? — намесих се аз, но Камил излезе и аз останах сама с търговеца на килими.
— Той каза, че си под негова закрила — обясни Ал-Марад. Обърна се към мен едва когато бе сигурен, че Камил го няма.
— Бедуинска официалност. Преследван мъж може да се хване за дрехата на друг, ако са в пустинята. Товарът на закрилата е негово задължение, дори да не са от едно и също племе. Това рядко се предлага, освен ако някой не помоли, а за жена и дума не може да става.
— Може да е решил, че трябва да вземе мерки, преди да ни остави.
Ал-Марад ме погледна удивен.
— Много си смела, щом смееш да се шегуваш в такъв момент — отбеляза бавно и ме обиколи, за да ме прецени. — Не ти е казал, че го обучих като собствен син, нали? — Ал-Марад спря да крачи и отново ме погледна. — Ние сме нахну малихин — яли сме сол заедно. Ако споделиш солта си с друг в пустинята, това е много по-ценно от злато.
— Значи вие сте бедуин — отбелязах аз. — Познавате всички пустинни обичаи и никога не се смеете — чудя се дали Луелин Маркъм знае. Ще трябва да му драсна два реда и да му кажа, че бедуините не са толкова любезни, колкото са берберите.
Щом споменах името на Луелин, Ал-Марад пребледня.
— Значи идваш от негово име — прошепна той. — Защо не дойде сама?
Въздъхнах и погледнах шахматната фигура в ръката му.
— Защо не ми кажете къде са — попитах аз. — Знаете защо съм дошла.
— Добре — отвърна той. Седна, сипа си кафе и отпи от малката чашка. — Открихме фигурите и се опитахме да ги купим, ала не се получи. Жената, която ги притежава, отказа дори да се срещне с нас. Живее в Казбата55 в Алжир, но е много богата. Въпреки че не притежава целия шах, имаме основание да вярваме, че по-голямата част от фигурите са у нея. Можем да съберем средства, за да ги купим, стига ти да успееш да я убедиш.
— А тя защо отказва да се срещне с вас? — Въпросът бе същият, който бях задала на Луелин.
— Тя живее в харем — обясни той. — Държи на усамотението си… Думата „харем“ означава „забранено убежище“. Там не се допускат други мъже освен господаря.
— Защо тогава не се договорите със съпруга й? — попитах.
— Той вече не е сред живите — отвърна Ал-Марад и нетърпеливо остави чашката. — Съпругът почина, а тя е богата. Синовете й я защитават, макар да не са нейни родни синове. Те не знаят, че тя притежава фигурите. Никой не знае.
— А вие откъде знаете? — повиших глас аз. — Вижте, предложих да изпълня една много простичка задача за приятел, обаче вие с нищо не ми помагате. Не ми казахте нито името, нито адреса на въпросната жена.