— Какво виждаш сега? — попита той, докато разглеждах неговия вариант. Не разбирах какво намеква.
— Погледни структурата на стихотворението — настоя нетърпеливо той. — Имаш математическа нагласа, така че опитай се да я приложиш.
Погледнах отново стихотворението и едва тогава разбрах какво иска да ми покаже той.
— Ами римите са разположени малко необичайно — отвърнах гордо аз.
Ним повдигна вежди и грабна листа от мен. Втренчи се в него за момент и избухна в смях.
— Да, така е — съгласи се той и ми върна листа. — Не бях забелязал. Сега вземи химикалката и напиши каквото виждаш.
Записах римуваните думи, като всяка отбелязах с главна буква:
подменени — деня — стига — А, В, С
няма — достига — притеснени — В, С, А
пристига — търсени — свряна — С, А, В
— Добре, римите са точно така — съгласи се Ним, преписвайки буквите, които бях подредила. — Сега замени буквите ABC със съответните цифри 1, 2, 3 и ги събери.
Направих го и се получи следното:
ABC — 123
ВСА — 231
CAB — 312
666
— Шестстотин шейсет и шест е числото на звяра в Апокалипсиса27! — извиках.
— Точно така — кимна Ним. — Освен това, ако събереш редиците хоризонтално, ще получиш същото число. Това, сладурче, се нарича „магически квадрат“. Поредната математическа игра. Някои от обходите на коня, създадени от Бен Франклин, са криели в себе си скрити магически квадрати. Имаш добър усет към тези неща. Още от първия път забеляза нещо, което на мен ми бе убягнало.
— Не беше ли забелязал? — попитах аз, особено доволна от себе си. — А ти какво очакваше да забележа? — Започнах да оглеждам листа, за да открия скрита картинка като в детските книжки, и очаквах, че щом го обърна наопаки, ще разбера за какво става въпрос.
— Прокарай линия, която да разделя двете последни изречения от останалите седем — насочи ме Ним, а докато послушно чертаех линията, той добави: — Сега обърни внимание на първата буква на всяко изречение.
Бавно плъзнах поглед по листа и докато оглеждах ред след ред, неприятна студена тръпка полази по гърба ми, въпреки че бях на топло пред камината.
— Какво има? — попита Ним и ме погледна любопитно. Аз продължавах да се взирам в листа безмълвно. След това грабнах химикалката и записах онова, което бях видяла.
Д-О-К-О-С-В-А-М В гласеше акростихът и сякаш прошепваше думите.
— Виж ти — отбеляза Ним, докато аз седях и не смеех да помръдна. — Докосвам, j’adoube, е френски термин за нагласяне на шахматна фигура по време на игра. След него идва буквата „В“, която е твоят инициал, госпожице Велис. Това ме навежда на мисълта, че гадателката ти праща някакво специално послание. По всяка вероятност иска да се свърже с теб. Разбирам, че… Защо, за бога, гледаш толкова уплашено?
— J’adoube бе последното, което каза Фиск, преди да го открият мъртъв — промълвих със свито от страх гърло.
Не е нужно да ви казвам, че сънувах кошмари. Преследвах мъж на колело по дълга алея, виеща се към върха на стръмен хълм. Сградите бяха скупчени толкова близо една до друга, че небето не се виждаше. Мракът се сгъстяваше, докато навлизахме по все по-тесните калдъръмени улици. След всеки завой губех колелото от поглед. Накрая попаднах в задънена улица и го приклещих. Той ме очакваше също като паяк в средата на лепкава паяжина. Обърна се, дръпна шала, с който бе омотано лицето му, и пред мен лъсна череп със зейнали дупки на очите. По костите започна да пониква плът и той изведнъж се превърна в ухиленото лице на гледачката.
Събудих се обляна в студена пот и отметнах юргана. Седнах разтреперана на леглото. Огънят в камината догаряше. Надникнах през прозореца към снежната поляна отпред. В центъра се виждаше широк мраморен купол като на фонтан, а под него се чернееше още по-широк басейн, в който спокойно можеше да се плува. Оттатък поляната се плискаха морските вълни, перленосиви в утринния сумрак.