— Не съм го чувал — призна Давид, — само че какво общо имат Ойлер и музикантът с легендарния шах?
— Ще ви кажа — усмихна се Филидор, — ако се съгласите да ме запознаете с вашите повереници. Може да успея да се добера до дъното на мистерията, която цял живот се опитвам да разгадая!
Давид се съгласи и майсторът на шахматната игра тръгна с него по измамно притихналите улици покрай Сена. Пресякоха Пон Роял и се отправиха към ателието на Давид.
Не трепваше нито въздухът, нито листата по дърветата. От напечения тротоар се надигаха горещи вълни и дори оловносивите води на Сена се носеха притихнали. Двамата нямаха никаква представа, че на двайсет крачки от тях, в сърцето на Корделие, жадната за кръв тълпа блъска по вратите на старото абатство, а Валентин бе вътре.
Докато двамата мъже вървяха сред притихналото следобедно спокойствие, Филидор започна разказа си…
Бях на деветнайсет, когато напуснах Франция и отпътувах за Холандия, за да акомпанирам на обой на съвсем млада пианистка — дете чудо, което щеше да изнася представления там. За съжаление, когато пристигнах, разбрах, че момичето е починало няколко дни по-рано от едра шарка. Озовах се в чужда страна без пари и без надежда да си осигуря доход. За да се издържам, се наложи да започна да играя шах по кафенетата.
От четиринайсетгодишен учех шах, напътствай от известния Сайър дьо Легал31, най-изтъкнатия шахматист на Франция, може би дори в цяла Европа. На осемнайсет вече можех да го матирам с коня. И така скоро открих, че съм по-добър от всички играчи, с които се срещах. В Хага играх срещу принц Валдек, докато битката за Фонтеноа се вихреше около нас.
Обиколих Англия, състезавах се в кафене „Слотърс“ в Лондон срещу най-изявените им шахматисти, включително сър Ейбрахам Джансън и Филип Стама, и ги победих всички. Стама, който бе от сирийски, може би дори мавърски произход, бе публикувал няколко книги за шаха. Показа ми ги, а също и тези, написани от Ла Бурдоне и Марешал Сакс. Стама си мислеше, че аз, тъй като имам уникални възможности, също трябва да ги споделя.
И наистина, книгата ми бе публикувана след няколко години. Наричаше се „Анализ на шахматната игра“. В нея излагам теорията си, че пешките са душата на шахмата. Дори доказвам, че не само не трябва да се жертват, а могат да бъдат използвани стратегически и позиционно срещу противника. Книгата направи революция в шаха.
Творбата ми попаднала в ръцете на германския математик Ойлер. Прочел за играта ми на сляпо в прочутия „Речник“ на Дидро и убедил Фридрих Велики да ме покани в двореца си.
Палатът на Фридрих се намира в Потсдам, с огромни голи зали, богато осветени, ала без произведения на изкуството, каквито има в другите кралски дворци из Европа. Фридрих бе истински воин, предпочиташе компанията на войниците си пред придворните, хората на изкуството и жените. Говореше се, че спял на голи дъски, а кучетата му не се отделяли от него.
Същата вечер, когато пристигнах, капелмайстор Бах от Лайпциг бе дошъл със сина си Вилхелм от родния си град, за да посети другия си син, — Карл Филип Емануел Бах, който свиреше на клавесин при крал Фридрих. Негово величество бил написал канон в осем такта и помолил бащата Бах да импровизира. Както ми казаха, старият имал усет към тази работа. Вече бил създал канони и неговото име и името на Исус Христос били вплетени в музиката с математически знаци. Изобретил противоположни контрапункта, където хармонията е огледален образ на мелодията.
Ойлер предложил старият капелмайстор да създаде вариация, която да отразява отвътре в структурата си „Безкрайността“, тоест Всевишния и всичките му проявления. Кралят останал невероятно доволен, ала аз бях сигурен, че Бах ще се поколебае. Като композитор мога да ви кажа, че не е лека задача да се занимаваш с чужда музика. Веднъж ми се наложи да напиша опера по теми на Жан-Жак Русо, философ, който няма никакъв слух. Ала да се скрие загадката на природата в музиката… Това ми се струва невъзможно.
За моя изненада обаче капелмайсторът затътри ниското си набито тяло към пианото. Огромната му глава бе покрита с натруфена перука, която не му беше по мярка. Рошавите му прошарени вежди приличаха на орлови криле. Имаше голям нос, квадратна челюст, а грубото му лице бе вечно намръщено, което показваше, че е и доста заядлив. Ойлер прошепна, че старият Бах не е почитател на „представленията по задължение“ и сигурно ще се подиграе на краля.
31
Сайър дьо Легал (1702–1792) — един от първите професионални шахматисти на Франция. — Б.ред.