Спря, за да хване и Лили за ръката и да пресечем еднопосочната улица.
— Веднъж в Цюрих се разболях — продължи той. — Доктор Айнщайн дойде да ме посети. Седна до леглото ми и говорихме за Моцарт. Много обичаше Моцарт. Професорът бе изключителен цигулар. — Старецът отново ми се усмихна и Лили стисна ръката му.
— Животът на Мордекай е бил много интересен — каза ми тя. Забелязах, че с него Лили се държи прилично. Никога не я бях виждала толкова възпитана и тиха.
— След това се отказах от математиката — разказваше Мордекай. — Казват, че трябва да имаш призвание, също като монасите. Предпочетох да стана търговец. Все пак не спирам да се интересувам от новостите в тази наука. Пристигнахме.
Преведе ни през двойна врата, зад която ни очакваха стълби. Докато се изкачвахме, Мордекай добави:
— За мен компютрите винаги са били осмото чудо на света! — След тези думи отново се закиска. Запитах дали е просто съвпадение, че той проявява интерес към формулите. Някъде дълбоко в съзнанието ми прозвучаха познати думи: „Четири е месецът, а и денят.“
Малкото кафене на мецанина бе с изглед към огромен базар, осеян с малки бижутерийни магазини. Всички бяха вече затворени, но кафенето бе пълно с възрастните господа, които си приказваха на улицата преди по-малко от половин час. Бяха си свалили шапките, за да останат по малки, прилепнали на темето шапчици. Някои имаха дълги масури коса отстрани на лицето също като Мордекай.
Открихме свободна маса и Лили предложи да донесе чай, докато ние разговаряме. Мордекай ми държа стола, след това заобиколи и седна срещу мен.
— Масурите се наричат payess — обясни той. — Те са част от религиозната ни традиция. Евреите не трябва да си подстригват брадите, нито да режат масурите, защото в Левит, третата книга от Стария завет, се казва: „Не стрижете главата си наоколо и не разваляйте края на брадата си“33.
Мордекай се усмихна.
— Вие нямате брада — отбелязах аз.
— Така е — отвърна тъжно той. — Както се казва на друго място в Библията: „Брат ми Исав е космат, пък аз съм човек гладък“34. Искало ми се е да си пусна брада, защото ми се струва, че с нея ще бъда неотразим… — В очите му танцуваха весели пламъчета. — Само че при мен расте някакво космато подобие.
Лили се появи с поднос и три димящи чаши, а Мордекай продължи.
— В древността евреите не прибирали реколтата по краищата на нивите си, оставяли ги недокоснати също като краищата на брадите, за да могат възрастните от селата и скитниците да вършеят оттам. Скитниците винаги са били на почит в еврейската религия. Има нещо мистично в скиталчеството. Приятелката ми Лили каза, че ще заминавате.
— Да — отвърнах аз. Не бях сигурна обаче как ще реагира, като чуе, че ще прекарам една година в арабска страна.
— С мляко ли пиете чая? — попита Мордекай. Кимнах и понечих да стана, ала той вече бе скочил от мястото си. — Позволете на мен — настоя.
Изчаках да се отдалечи и се обърнах към Лили.
— Бързо, докато сме сами — прошепнах аз. — Как приема семейството ти новината за Сол?
— Адски са се вкиснали — рече тя и остави по една лъжичка при всяка чашка. — Особено Хари. Все повтаря, че е неблагодарен копелдак.
— Вкиснати ли? — попитах. — Сол не е виновен, че са го пречукали.
— Какви ги говориш? — попита Лили и ме погледна особено.
— Нали не допускаш, че Сол сам е уредил убийството си?
— Убийство ли? — Лили се кокореше все повече. — Виж, знам, че прекалих малко, като реших, че е бил отвлечен. На края се върна вкъщи. Подаде си оставката! Заяви, че напуска, и се изнесе. Представяш ли си? След двайсет и пет години служба!
— Казвам ти, че е мъртъв — настоях аз. — Видях го. В понеделник сутринта някой го беше сложил на каменния блок в Залата за медитация в сградата на Обединените нации. Някой го е убил!
Лили ме гледаше с отворена уста, стиснала лъжичката в ръка.
— В цялата тази работа има нещо странно — продължих. Лили изшътка и погледна през рамо. Мордекай се връщаше с няколко пакетчета сухо мляко.
— Все едно че зъб им вадех — обясни той и се настани между нас с Лили. — Няма го вече качественото обслужване. — Погледна към Лили, а след това към мен. — Какво става тук? Да не би да ви се е явил призрак.
— Има такова нещо — измърмори Лили, пребледняла като платно. — Изглежда, шофьорът на баща ми е… починал.
— Много неприятно — отвърна Мордекай. — Беше част от семейството ви дълги години, нали така?
— Откакто съм родена. — В очите й се появи стъклен блясък и мислите й я отнесоха някъде далече.