— Било е за прикритие! — извика отново Лили.
— Може и така да е. — Мордекай сви рамене. — Само че вие двете с приятелката ти Кат скрихте част от доказателствата. Ще ми помогнете ли да разбера защо не сте отишли в полицията, след като някой е стрелял по колата? Защо Кат не е съобщила, че се е натъкнала на труп, който очевидно е изчезнал безследно?
Двете с Лили започнахме да говорим едновременно.
— Нали ти казах защо исках да… — замърмори тя.
— Страхувах се да… — заекнах аз.
— Моля ви. — Мордекай вдигна ръка. — На полицията едва ли ще й хареса онова, което имате да кажете. А пък фактът, че приятелката ти Кат е присъствала и в двата случая, прави нещата да изглеждат още по-сериозни.
— Какво предлагате? — попитах. Имах чувството, че чувам шепота на Ним: Сладурче, някой е решил, че ти знаеш нещо.
— Опитвам се да ви кажа — продължи Мордекай, — че макар вие двете да нямате нищо общо със събитията, събитията имат нещо общо с вас.
След тези думи той се наведе, за да целуне Лили по челото. Обърна се към мен, разтърси ръката ми и направи нещо извънредно странно. Намигна ми! След това пое надолу по стълбите и потъна в тъмната нощ.
Атака с пешките
Тя донесла шаха и двамата заиграли. А пък Шар Кан, колкото пъти понечвал да схване хода й, току поглеждал към лицето й и местел офицера вместо топа или топа вместо офицера.
— Ако играеш така, ти въобще не можеш да играеш — засмяла се тя.
— Първата игра не се смята — отговорил той.
Париж
3 септември 1792 година
В ПРЕДДВЕРИЕТО НА ДОМА НА ДАНТОН гореше една-единствена свещ, поставена в малък меден свещник. Точно в полунощ фигура, загърната в дълга черна пелерина, дръпна звънеца отвън. Портиерът се затътри към вратата и надникна през шпионката. Мъжът на стълбите бе нахлупил ниско шапка и лицето му не се виждаше.
— За бога, Луи — изсъска мъжът, — отвори вратата. Аз съм, Камий.
Портиерът дръпна шумно резето и отвори.
— Човек трябва да е предпазлив, господине — извини се старецът.
— Разбирам те напълно — кимна сериозно Камий Демулен, прекрачи, свали широкополата шапка и прокара ръце през гъстата си къдрава коса. — Връщам се от затвора „Ла Форс“. Да знаеш какво се случи… — Демулен спря рязко, когато забеляза някаква сянка във фоайето. — Кажи, кой е тук? — попита уплашен той.
Сянката пристъпи напред: висок, блед мъж, елегантно облечен независимо от жегата навън. Пристъпи напред и протегна ръка на Демулен.
— Приятелю Камий — започна Талейран, — дано не съм те стреснал. Чаках Дантон да се върне от комитета.
— Морис! — възкликна Демулен и стисна ръката му. Портиерът се оттегли. — Какво те води в дома ни толкова късно?
— Като секретар на Дантон Демулен от години живееше при семейството на работодателя си.
— Дантон бе така любезен да ми осигури пропуск, за да напусна Франция — обясни спокойно Талейран. — Така ще мога да се върна в Англия и да продължа преговорите. Както знаеш, британците отказаха да признаят новото правителство.
— Няма смисъл да го чакаш — обясни Камий. — Чу ли какво се случи днес в Париж?
Талейран поклати бавно глава.
— Разбрах, че прусаците се оттеглят. Доколкото схванах, се връщат в родината си, защото били поразени от дизентерия. — Той се изсмя. — Няма армия, която да издържи повече от три дни на вината от Шампан!
— Истина е, че прусаците бягат панически — съгласи се Демулен, без да се засмее. — Говорех ти за клането. — По изражението на Талейран разбра, че приятелят му не е чул новината.
— Започнало е следобед в старото абатство. Сега са се прехвърлили в „Ла Форс“ и „Ла Консиержри“. Доколкото знаем, над петстотин човека са избити. Било е масово клане, дори канибализъм, а Националното събрание не може да ги спре…
— Чух за това! — възкликна Талейран. — Какво се прави по въпроса?
— В момента Дантон е в „Ла Форс“. Комитетът се наложи и настоя във всеки затвор да се организират съдебни процеси, за да се забави клането. Разбраха се да плащат на съдиите и палачите по шест франка на ден и да ги хранят. Това е единственият начин, по който ще успеят да поставят положението под контрол. Морис, в Париж цари анархия. Хората наричат управлението „власт на Терора“.
35
„Хиляда и една нощ“. Т. 1. Прев. Киряк Цонев, Славян Русчуклиев. „Труд“, 2004 г. — Б.ред.