— Марс, червената планета — обясни той. — Богът на войната и разрушението. „И излезе друг кон, риж; и на яздача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един друг да се убиват; и даден му бе голем меч“36.
Мирей, изглежда, не го чу. Не откъсваше очи от символа на пиедестала. Сякаш бе изпаднала в транс. Най-сетне Талейран забеляза устните й да потрепват и се наведе напред, за да я чуе.
— „Сар бе името на меча“ — промълви тя. След тези думи затвори очи.
Талейран седя смълчан повече от час, загърнал се в халат, докато Мирей остана гола сред смачканите чаршафи, за да разкаже какво се бе случило.
Тя му преразказа чутото от абатисата, постара се да си припомни всички подробности, описа какво бяха направили монахините, за да извадят шаха от стените на абатството. След това му довери как бяха пръснали фигурите из цяла Европа, как двете с Валентин трябваше да служат за приемнички, ако някоя монахиня изпадне в беда. Разказа му и как Валентин се бе втурнала, за да се срещне със сестра Клод пред портите на затвора.
Когато Мирей стигна до момента, в който трибуналът бе осъдил Валентин на смърт, а Давид се бе отпуснал на земята, Талейран я прекъсна. По лицето на Мирей се стичаха сълзи, очите й бяха подпухнали и гласът й едва се долавяше.
— Искаш да кажеш, че Валентин не е била смазана от тълпата? — извика той.
— Осъдиха я! Онзи противен мъж — ридаеше Мирей. — Никога няма да забравя лицето му. Гнусните му гримаси! Та на него му доставяше истинско удоволствие да се разпорежда с живота и смъртта. Дано да изгние от раните си…
— Какво каза? — Талейран я сграбчи за ръката и я разтърси.
— Той как се казваше? Не може да не си спомняш!
— Попитах го — отвърна Мирей и го погледна през сълзи.
— Той не ми каза. Отвърна, че бил „гневът на народа“!
— Марат! — извика Талейран. — Трябваше да се сетя. Не мога да повярвам…
— Марат! — повтори Мирей. — Сега вече знам името му и никога няма да го забравя. Обеща да ме преследва до самия край, ако не открие фигурите там, където му казах. Само че аз ще съм тази, която ще го преследва докрай.
— Мило мое момиче — отвърна Талейран, — извадила си фигурите от скривалището им. Марат ще преобърне и земята, и небето, за да те открие. Как успя да се измъкнеш от двора на затвора?
— Чичо Жак-Луи — отвърна Мирей. — Беше съвсем близо до злия човек, когато той издаде заповедта си и изпадна в дива ярост. Аз се хвърлих върху тялото на Валентин, но те ме извлякоха настрани точно когато… когато… — Мирей продължи с огромно усилие: — След това чух чичо да ме вика, повтаряше да бягам. Изскочих навън и нямам никаква представа как съм минала през портата. Беше истински кошмар, но щом се озовах на уличката, изтичах към градината на Давид.
— Удивително смела си, мила. Питам се дали на мен щяха да ми стигнат силите да постъпя като теб.
— Валентин загина заради тези фигури — разхлипа се Ми рей. — Не можех да позволя да попаднат у тях! Трябваше да ги извадя, преди той да тръгне от затвора. Взех малко дрехи от дома на Давид, тази кожена чанта и побягнах…
— Едва ли си тръгнала от къщата на Давид по-късно от шест. Къде беше през всичкото това време. Пристигнала си тук след полунощ?
— В градината на Давид бяха заровени само две от фигурите — отвърна Мирей. — Бяхме ги донесли ние с Валентин от „Монглан“: златния слон и сребърната камила. Останалите шест сестра Клод ги носеше от друго абатство. Доколкото знам, пристигнала е в Париж вчера сутринта. Не е имала много време да ги скрие, а било изключително опасно да ги носи на срещата с нас. Умирайки, жената бе казала само на Валентин къде се намират.
— Но ти си ги открила! — Талейран разпери ръка над безценните фигури, пръснати по завивките. Струваше му се, че от тях струи топлина. — Нали ми каза, че в затвора имало войници и членове на трибунала, и други хора, които се били скупчили там. Как успя да разбереш от Валентин къде са скрити?
— Последните й думи бяха: „Спомни си призрака.“ След това повтори няколко пъти фамилното си име.
— Призракът ли? — попита объркан Талейран.
— Веднага се сетих какво се опитва да ми каже. Намекваше за твоя разказ и призрака на кардинал Ришельо.
— Сигурна ли си? Очевидно, след като фигурите са тук. Не мога да си представя как си ги открила благодарение на тази оскъдна информация.
— Беше ни споменал, че си бил свещеник в Сен Реми, напуснал си, за да учиш в Сорбоната, и там си видял призрака на кардинал Ришельо в параклиса. Както знаеш, фамилията на Валентин е Дьо Реми. Само че аз си спомних веднага, че прадядото на Валентин, Жерико дьо Реми, е погребан в параклиса на Сорбоната, недалече от гроба на Ришельо! Опитвала се е да ми каже, че фигурите са заровени там. Минах през най-тъмните квартали, за да отида в параклиса, където открих свещ на гроба на прадядо й. На светлината на тази свещ претърсих параклиса. Минаха часове, докато напипам хлабава плочка, прикрита зад кръщелния купел. Вдигнах я и ги видях скрити отдолу. След това дотичах с всички сили тук, на Рю дьо Бюн. — Мирей замълча, задъхана от вълнение.