— Къде ще отидеш? Какво смяташ да правиш? — попита Талейран. — Ти си просто едно младо момиче, останало само, без семейство…
— Имах време да помисля — отвърна Мирей. — Налага се да свърша нещо, преди да се върна във Франция. Ще бъда в опасност, докато не науча каква е тайната на фигурите. Това е единственият начин да разбера. Трябва да отида на мястото, откъдето произлизат.
— Мили боже — изфуча Талейран, — нали ми каза, че са били подарени на Карл Велики от мавъра, завладял Барселона! Това е било преди повече от хиляда години. Струва ми се, че следата ти е доста поизстинала. А Барселона не е в предградията на Париж! Няма да ти позволя да обикаляш Европа съвсем сама!
— Нямам намерение да посещавам която и да е европейска страна — усмихна се Мирей. — Маврите не са европейци, произлизат от Мавритания, в края на пустинята Сахара. Трябва да стигнеш до първоизточника, ако искаш да разбереш значението… — Девойката вдигна бездънните си зелени очи към Талейран и той я погледна слисан.
— Заминавам за Африка — обясни тя. — Там започва Сахара.
Динамичен център37
Често в кокосовите орехи откриват скелети на мишки, защото е много по-лесно да влезеш вътре слаб и лаком, отколкото да излезеш заситен, но дебел.
Тактика означава да знаеш какво да направиш, когато може да се направи нещо.
Стратегия означава да знаеш как да постъпиш, когато не можеш да направиш нищо.
ДОКАТО ПЪТУВАХМЕ С ТАКСИТО към дома на Хари, се чувствах по-объркана откогато и да било. Думите на Мордекай, че съм присъствала на смъртта на двама души, само подсили убеждението ми, че този непонятен цирк има много общо с мен. За какво ме предупредиха и Соларин, и гледачката? Как стана така, че нарисувах човек на колело, който се появи изневиделица в истинския ми живот?
Искаше ми се да бях задала още въпроси на Мордекай, защото той, изглежда, знаеше повече, отколкото признаваше. Нали сам каза, че се е запознал със Соларин преди години. Откъде да знам, че не е поддържал връзка с руснака през годините?
Когато пристигнахме у Хари, портиерът се втурна да ни отвори. По пътя не си казахме почти нищо. Бяхме в асансьора, когато Лили най-сетне заговори:
— Направи силно впечатление на Мордекай.
— Многопластова личност.
— И още как — отвърна тя, когато вратите се отвориха на техния етаж. — Дори когато го бия на шах, се питам каква друга комбинация е могъл да изиграе. Имам му повече доверие, отколкото на всеки друг, но той си остава потаен старец. Та в тази връзка, не споменавай за смъртта на Сол, преди да разберем още нещо.
— Трябва да съобщя в полицията — отвърнах аз.
— И там има да се чудят защо си мълчала толкова време, преди да им разкажеш каквото знаеш — изтъкна очевидното Лили. — Просто можеш да отложиш пътуването за Алжир с някоя десетгодишна присъда.
— Те едва ли ще решат, че аз…
— Защо да не решат? — прекъсна ме тя. Вече бяхме пред вратата на Хари.
— Ето ги и тях! — извика Луелин от хола, когато двете с Лили влязохме в просторното мраморно фоайе и подадохме палтата си на прислужницата. — Както обикновено закъсняват. Къде бяхте досега? Хари ще получи удар.
Подът на антрето бе покрит с черни и бели плочки, подредени в шахматен ред. Отстрани се издигаха мраморни колони, а по стените висяха италиански пейзажи в сиво-зелена гама. В центъра бълбукаше малък фонтан, опасан от бръшлян.
От двете му страни се извиваха мраморни стълби със заоблени ръбове. Десните водеха към официалната трапезария, където махагоновата маса бе сервирана за петима. Отляво бе холът и Бланш се бе настанила в тежко винено кресло. Ужасен китайски шкаф в единия край, лакиран в червено, с едри златни дръжки привличаше погледа. Останалата част от помещението бе пълна с безобразно скъпи предмети от антикварния магазин на Луелин. Той се изправи веднага щом ни видя, и се приближи, за да ни поздрави.
— Вие двете къде бяхте? — попита Бланш, когато слязохме по стълбите. — Още преди час трябваше да сервират коктейлите и ордьоврите.
Луелин ме целуна по бузата и отиде да уведоми Хари, че сме пристигнали.
— Просто се заприказвахме — обясни Лили, стовари огромното си туловище в едно от креслата и тутакси посегна към списанията.
Хари се втурна откъм кухнята, понесъл поднос с ордьоври. Беше си сложил готварска престилка и шапка с огромна периферия. Приличаше на гигантски рекламен плакат за бухнало тесто.
— Чух, че идвате — грейна той. — Пуснах по-голяма част от персонала, за да не ми висят над главата, докато готвя. Затова сам ще ви сервирам ордьоврите.