Плакали и се вайкали, без да знаят какво да сторят. Тогава Матара им рекъл:
— Оставям сестриника си като заложник при вас, а пък аз веднага тръгвам да търся Уацирохс-Зардирохс. Ако се случи нещо с него, докато ме няма, всичките ще ви изтребя.
Матара начаса заминал. Изстрелял с лъка стрелата и се обърнал към нея:
— Заведи ме като бразда от плуг там, където се намира Кантдзити Налуаюг!
Стрелата полетяла, като оставяла след себе си бразда. Матара се насочил по нея и настигнал някакъв човек — той пускал на свобода един заек, а когато заекът с всички сили търтел да бяга, се хвърлял подире му и го ловял за задните крака.
Матара го заварил както се занимавал с тази работа и се обърнал към него с поздрав:
— Добър ти ден, славни човече! Какво правиш? Та ти си цяло чудо: ловиш за задните крака заека, както тича!
— Хе! — отвърнал той. — Аз не съм чудо. Чудо е Матара, синът на Даууай, който докарал дванадесет коли стомана и си направил от нея лък и стрела!
— В такъв случай Матара — това съм аз — казал Матара.
— Тогава ти си ми брат — прибавил стопанинът на заека. — Аз ще дойда с теб там, където отиваш, и ще ти помагам братски.
Те станали двама и заедно поели напред.
Вървели, вървели и настигнали някакъв човек, който усуквал дърветата едно о друго и си играел с тях.
— Ама че си чудо и ти — казал Матара, — усукваш цели дървета и си играеш с тях!
— Не съм чудо — отвърнал човекът. — Чудо е синът на Даууай, Матара, който с дванадесет чифта волове докарал стомана и си направил от нея лък и стрела.
— В такъв случай това съм аз — казал му Матара.
— Тогава и аз съм ти брат и ще дойда с теб там, където отиваш.
Тръгнали нататък тримата и на едно място намерили още един човек, който бил опрял ухото си до земята и се ослушвал.
— Бре, какво ли пък чудо си ти?! — казал Матара. — Допрял си ухо до земята — какви новини ти съобщава тя?
— Не съм чудо — отвърнал и този човек. — По-голямо чудо от мен е Матара, който с дванадесет чифта волове докарал стомана и си направил от нея лък и стрела. А пък аз слушам мравките: разправят разни истории и аз ги чувам.
— В такъв случай аз съм Матара.
— Щом ти си Матара, аз съм ти брат и ще дойда с теб там, където отиваш.
Станали четирима. Матара разказал на новите си другари, които се нарекли негови братя за изпитанията си, за това, че търси отвлечената Уацирохс-Зардирохс.
— Ако потрябва, ще жертвуваме живота си за теб — уверили го новите му другари. По готовия път, по браздата, прокарана от стрелата като от плуг, четиримата тръгнали заедно напред. Колко била дълга браздата, един господ знае, но на едно място тя се прекъсвала. Стрелата се забивала в земята. Спрели при нея и видели някакви каменни плочи.
Матара надигнал една и в дълбочината забелязал стая, в която Кантдзити Налуаюг спял, а Уацирохс-Зардирохс седяла откъм главата му и пъдела мухите от него. Матара накарал другарите си да го спуснат с въже в стаята и казал:
— Когато размърдам въжето, издърпайте ме обратно.
Другарите спуснали Матара с въже в стаята и той неочаквано застанал пред Уацирохс-Зардирохс. Тя му рекла:
— Ти погуби и себе си, и мен! Защо слезе? Той ще ни затрие и двамата! Не стига, че загинах аз, но защо погубваш и себе си?
— Остави това — казал й Матара. — По-добре узнай къде е скрита душата му. Престори се, че плачеш и му кажи: „Заминаваш на лов или спиш по цяла седмица, а аз оставам сама и няма с какво да се забавлявам. Кажи ми къде се намира душата ти, за да мога да се забавлявам с нея, когато те няма.“
Така я научил Матара. Когато великанът се събудил и видял, че Уацирохс-Зардирохс е нажалена, заразпитвал я защо тъжи.
— Ти заминаваш, а пък аз оставам сама — казала му тя. — Или пък спиш по цяла седмица, а когато се събудиш, пак се запътваш на лов и аз се измъчвам от самота. Кажи ми къде се намира душата ти, за да се забавлявам с нея?
— Душата ми се намира в нашето огнище — рекъл той и отишъл на лов. След като заминал, тя украсила огнището и започнала да му се радва.
Три пъти я измамил така, а на четвъртия й казал:
— Хей, глупачке! Ако душата ми се намираше на такива места, нямаше да доживея до днес. Ето къде се намира душата ми: в такова и такова място има едно блато, а в блатото живее един глиган. Щом наближиш до глигана на разстояние две версти, той ще изквичи и квиченето му ще те отнесе на края на небето. Хората косят за него сено и трупат купите край блатото като трапеза. Той започва да яде сеното от първата купа. Невъзможно е да се приближиш до него, не го лови и куршум. На челото си има три бели четинки, които никой не може да улучи. Вътре в него се намира един заек, в заека — една кутия, а в кутията — три лястовици, те са моята душа. Ти никога не можеш да достигнеш до тях и не ще можеш да им се радваш!