— А сега? — попита по-младото момиче.
— Сега пишете това, което мислите, Луиз — отговори Монтале.
— Сигурна ли сте, че мисля нещо?
— Вие мислите за някого, а това е едно и също и дори по-лошо.
— Тъй ли смятате, Монтале?
— Луиз, Луиз, вашите сини очи са дълбоки като морето, което миналата година видях в Булон. Не, лъжа се, морето е коварно; вашите очи са дълбоки като лазура ей там горе, над главите ни.
— Е, добре, ако четете тъй добре в очите ми, кажете какво мисля, Монтале.
— Първо, вие не мислите Господин Раул; вие мислите Мои мили Раул.
— О! Не се червете от такава дреболия. Мои мили вие ме молите да ви пиша в Париж, където вие служите у господин принца. Как ли се отегчавате, когато търсите развлечения в спомена за една провинциалистка…
Луис скочи.
Монтале — каза тя с усмивка, — не, аз мисля друго. Вижте, ето какво мисля.
Тя взе смело перото и с твърда ръка написа следните редове:
„Аз бих била много нещастна, ако така горещо не ме молехте да си спомня за вас. Тук всичко говори за първите години на дружбата ни, така бързо преминали, така сладко отлетели, че никога нищо няма, да унищожи очарованието им в сърцето ми.“
Монтале, която следеше бързото движение на перото и четеше наопаки, докато приятелката й пишеше, запляска с ръце.
— Чудесно! — извика тя. — Това е откровеност, това е чувство, това е стил! Миличка, покажете на парижаните, че Блоа е град на хубавия език.
— Той знае, че за мене Блоа е земен рай — отговори младото момиче.
— Именно това исках да кажа и вие говорите като ангел.
— Свършвам, Монтале.
И младото момиче продължи да пише:
„Вие казвате, че мислите за мене, господин Раул. Благодаря ви, но това не може да ме учуди: аз зная колко пъти сърцата ни са били едно до друго.“
— О, о! — извика Монтале. — Внимавайте, агънце мое, там има вълци!
Луис се готвеше да отговори, когато изведнъж пред портите на замъка се чу конски тропот.
— Какво е това? — рече Монтале, като се приближи до прозореца. — Красив конник, бога ми!
— Ах, Раул! — извика Луиз, която също се беше приближила до прозореца.
Тя побледня и падна силно развълнувана край недовършеното си писмо.
— Ето един истински любовник! — извика Монтале. — Той пристига тъкмо навреме!
— Отдръпнете се от прозореца… Отдръпнете се, моля ви се! — прошепна Луиз.
— Хайде де, той не ме познава! Оставете ме да видя защо е дошъл тука.
II
ПРАТЕНИКЪТ
Госпожица дьо Монтале имаше право: конникът беше приятен наглед.
Той беше млад човек на двадесет и четири-двадесет и пет години, висок, строен и носеше с грация тогавашната прелестна военна униформа. Големите му фуниевидни ботуши прикриваха крак, от които госпожица дьо Монтале не би се отказала, ако й скимнеше да се преоблече като мъж. С едната ръка — ръцете му бяха тънки, но силни — той спря коня си насред двора, а с другата повдигна шапката с дълги пера, която хвърляше сянка върху сериозното му и едновременно простодушно лице.
Гвардейците се събудиха от канския тропот и скочиха.
Младият човек — почака единият от тях да се приближи до коня му, наведе се към него и каза с ясен и звънлив глас, които се чу дори от прозореца, където се криеха двете млади момичета:
— Пратеник до негово кралско височество!
— Аха! — извика гвардеецът. — Господин офицер, пристигна пратеник!
Но тоя добър войник знаеше добре, че никои няма да дойде, защото в целия отред имаше само един офицер, а и той живееше в дъното на замъка, в едно малко помещение, което гледаше към градините.
Ето защо войникът побърза да прибави:
— Господин кавалер, офицерът проверява постовете, докато отсъствува, ще бъде предупреден господин дьо Сен Реми, домоуправителят, — господин дьо Сен Реми! — повтори конникът и се изчерви.
— Познавате ли го?
Да разбира се. Съобщете му, моля ви се, за мене колкото се може по-скоро за мене на негово височество.
— Значи работата е бърза — каза гвардеецът сякаш на себе си, но с надеждата да получи отговор.
Пратеникът кимна утвърдително.
— В такъв случай — продължи гвардеецът — аз сам ще отида при Домоуправителя.
Между това младият човек слезе от коня. Докато другите войници разглеждаха с любопитство всяко движение на хубавия кон, първият войник се върна и попита:
— Извинете, господин кавалер, но Ще ми кажете ли името си, ако обичате?
— Виконт дьо Бражелон, от страна на негово височество господин принц дьо Конде.
Войникът се поклони ниско и се заизкачва леко по стълбището за предните стаи, сякаш името на победителя при Рокроа и Лане му даде крила.