— Разбирам ви — тя отново отпи от чашата си. — Но вие не пиете, мистър Барбър.
— Знам. Каква е работата?
— Разполагам с много малко време в момента, а и мястото не е подходящо за обсъждане на поверителни въпроси, нали така? Нека ви се обадя по телефона. Може да се срещнем на някое по-удобно място.
— Номера ми го има в телефонния указател.
— Тогава ще ви позвъня. Може би утре. Ще си бъдете ли вкъщи?
— Ще внимавам да не забравя.
— Аз ще платя. — Тя отвори чантата, после се намръщи. — О, бях забравила.
— Аз не съм забравил.
Извадих пачката от джоба си и я пуснах в скута й.
— Благодаря.
Жената извади пет долара изпод горните петдесет, сложи ги на масата, после постави пачката в чантата си, затвори я и се изправи.
Аз също станах.
— До утре, мистър Барбър.
Обърна се и напусна бара. Наблюдавах пищната, сладострастна извивка на бедрата й, докато пресичаше улицата. Отидох до вратата и видях как се приближи до паркираните коли. Качи се в един сребристосив ролсройс и замина, като ме остави да зяпам след нея, но не бях чак толкова стреснат, че да не запомня номера на колата.
Върнах се на масата и седнах. Коленете ми трепереха. Пийнах от уискито и запалих цигара.
Барманът дойде и прибра петдоларовата банкнота.
— Бива си я — каза той. — Май е тъпкана с пари. Как се разбрахте? Получи ли възнаграждение?
Изгледах го продължително, станах и излязох. Само за сведение ще спомена, че повече не стъпих там. Дори когато минавах наблизо, видът на този бар извикваше у мен някакво студено, неприятно усещане.
На отсрещния тротоар се намираше местният клон на Автомобилната инспекция. Служителят ми беше добре познат от времето, когато работех за „Хералд“. Казваше се Ед Маршал. Пресякох улицата и влязох при него.
Той седеше зад бюрото и четеше вестник.
— Ах, боже, господи! — извика и се изправи на крака. — Как си, Хари?
Казах, че съм добре и си стиснахме ръцете. Бях доволен от посрещането — повечето от така наречените ми приятели ме отрязваха, щом ги потърсех, но Маршал беше свястно момче, винаги се бяхме разбирали.
Седнах на ръба на бюрото и му предложих цигара.
— Отказах ги — поклати той глава. — Ракът на белите дробове е страшна работа. Как се чувстваш на свобода?
— Добре. С всичко се свиква, дори с живота на свобода.
Побъбрихме десетина минути, после стигнах до истинската причина, която ме бе довела при него.
— Ед, кажи ми кой е собственикът на сиво-черния ролс. Номерът му е АХ1.
— Колата на мистър Малру.
— Така ли? Това ли е номерът?
— Да. Страхотна кола.
Изведнъж загрях.
— Да не искаш да кажеш, че е на Феликс Малру? — възкликнах, втренчил поглед в него.
— Ами да, неговата.
— Че той в Палм Бей ли е? Мислех, че живее в Париж.
— Преди две години си купи тук място. Идва по здравословни причини.
Едва сега усетих, че сърцето ми бис до пръсване, беше ми трудно да запазя спокойствие.
— За един и същи човек ли говорим? За милионера Малру, производителя на цинк и мед? Трябва да е един от най-богатите хора в света.
Маршал кимна.
— Да. Както чувам, бил много болен, за нищо на света не бих си сменил мястото с него.
— Какво му е?
Маршал се намръщи.
— Рак на белите дробове. Никой не може да му помогне.
Погледнах цигарата си и я изгасих.
— Лоша работа. Значи си е купил място тука.
— Аха. Купил е Ист Шор — къщата на Айра Кранли. Всичко е преустроил. Чудесно разположение — собствено пристанище, плаж, плувен басейн и всичко останало.
Добре си спомнях къщата на Айра Кранли. Той притежаваше голямо нефтено находище и си бе построил къща в далечния край на залива. Беше изпаднал в големи финансови затруднения и трябваше да разпродаде всичко. Разпродажбата бе станала по времето, когато бях в затвора. Тогава не знаех кой е купувачът.
Запалих друга цигара, а мислите шеметно се въртяха в главата ми.
— Значи ролсът е негов?
— Това е една от десетината коли, които притежава.
— Един път кола. Де да беше моя.
Маршал кимна с оплешивялата си глава.
— И аз казвам същото.
— А коя е жената, дето я кара? Не можах да я видя добре. Брюнетка с големи слънчеви очила.
— Това е мисис Малру.
— Жена му? Не ми се видя стара… Най-много да е на трийсет и две-три години. Малру трябва да е в напреднала възраст. Още в детските си години съм слушал за него. Сигурно наближава седемдесетте, ако не и повече.
— Горе-долу толкова. Ожени се повторно за някаква жена, по която се увлякъл в Париж. Забравих каква беше, кинозвезда или нещо подобно. В „Хералд“ писаха доста за нея.