— Бъдете там!
И изчезна като пясъчна вихрушка, като отнесе парите ми и остави след себе си разпилени из целия кабинет думи.
Елза гледаше невярващо.
— Какво ви накара да направите това? — извика тя.
— Младежкото безразсъдство — попипах ребрата, лактите и лицето си. — В един миг се почувствах, сякаш съм на тринадесет, на дванадесет, на десет, пътят свисти покрай нас, табелите на „Б.Ш.“ прелитат, аз казвам стихотворения, брат ми приглася, баща ми е полудял до такава степен, че е готов да хвърли колата в някоя пропаст, и изведнъж — пуста страна, знаците на „Б.Ш.“ изчезват, понеже щатските юридически зъболекари извадиха и насякоха думите и не остана нищо за четене. Когато отбивахме по пътя за по една сода, аз пиех „Бурма“, брат ми пиеше „Шейв“.
— Глупости! — каза Елза.
— Да. — Чух как ехото от пълните с думи торби заглъхва.
— Но чакам с нетърпение, а ти? — прошепнах аз. — Онази бурна и тъмна нощ?
— Щом казвате.
Както се казва, не с гръм, а с хленчене. Онова, което експлодираше като ракета на Сесил Б. Демил, изсъска като фишек за Четвърти юли.
Разбира се, дадох път на лудия пътен епос на Фоли — „На път за навсякъде“. Забих първия стълб и поставих началото на най-дългия роман от Апоматокс. Следващите глави щяха да се издават през Каунсъл Блъфс и Хила Бенд! Напрежението е гарантирано! Очаквайте продължения. Удивителна.
Отначало никой не обърна внимание. След това — всички!
Пълчища от пътници разнасяха като приливна вълна Фоли из страната, припяваха фрази, възстановяваха сцени още преди прахът след него да се е слегнал. Посипаха се писма с искания някои герои да бъдат застреляни и да се въведат нови.
Критик от „Чикаго Трибюн“ взе интервю с Фоли и бе убит от издателя си, специалист по Йейтс и Поуп. Шосе 66 възвърна старата си слава. Въздушните превози западнаха. Автобусните компании бяха в разцвет. Бензиностанциите никнеха като гъби след дъжд. Мотелите се съживиха. Каравани, натъпкани с въодушевени читатели, сновяха между Омаха и Угалуга. Появиха се сборници на Клиф Ноутс за безспирните пътувания от ада до крайбрежието.
И след това — пълен упадък! Някъде между прохода Донър и Долината на смъртта литературният поток умря.
Заваляха киселинни дъждове.
Земята бе замърсена с бели подпалки от съществителни, прилагателни и глаголи.
Бях готов да се омитам, когато вратата на офиса ми широко се отвори. На прага стоеше Фоли, съвсем сдухан, блед като платно, стиснал зъби, с две огромни пазарски торби в ръце.
— Фоли! — възкликнах аз.
— Можеш да го повториш — каза той.
— Влизай, влизай. Господи, какво е станало?
— Ти кажи.
— Това продължението ли е?
— Каквото остана от него — промърмори той и изсипа торбите.
Подът се покри със стърготини. Петнадесет килограма най-фини дървени стърготини.
— Опитах, но не успях да го завърша — каза той.
— Музата ти е изневерила? Умствено задръстване?
— Пътно.
Той изсипа каквото беше останало от съдържанието на торбите на купчина от талаш и стърготини на бюрото ми. В прахоляка различих остатъци от „г“, „т“ или „п“, както и едно по-голямо „-ят“. Част от стърготините се посипаха върху стола ми.
— Пътно ли?
— Никога не съм предполагал, че хората могат и да не пожелаят моите ярки цветя покрай пътя — изплака Фоли. — Трябваше да пропускам километри ферми, понякога цели окръзи. Шерифите казваха — разкарай ги! Женските обществени комитети обявиха, че опусът ми бил ipso facto крещящо престъпление. Секс и трева! Една гърбица или две! — крещяха те. Цензори изтръгваха табелите и крадяха, също както и плагиаторите!
— Плагиатори!?
— Крадци на сюжети, преписвачи на романи! Осем километра сцени изчезнаха за една нощ при Тулса, за да се появят на следващия ден в Талахаси да омайват алигаторите. Шерифът на Талахаси ги присвои и сега е звезда, протеже на Опра! Как да докажа, че е откраднал труда ми!? Опитах да си прибера част от табелките, но някакви унищожители на книги спукаха гумите ми. Казах им да натрошат табелите за подпалки!
Той млъкна. Беше останал без дъх.
— Пътно убийство — прошепна.
— Пътно убийство ли!? — извиках аз.
— По-точно пътно убийство по интернет. Още щом посаждах моите скъпоценни творения, интернет ги пожънваше и ги разпространяваше, бърз като Роудрънър, а аз бях като Койота, опитващ се да разкъса електронната мъгла. Техните фойерверки блестяха ден и нощ, изстрелваха моите думи върху хиляди екрани, разчистваха ги и изстрелваха нови, подобно на състезанието между Каспаров и Big Blue. „Компютър печели шахматен двубой!“ По дяволите, как иначе при всички умници, работещи за IBM? Цял рояк гении срещу един безпомощен руснак. Същото е и при мен. Малкият Хемингуей трябва да отстъпи пред бурята на интернет. Затова си събрах табелките и се ометох.