Любен Дилов
Още по въпроса за делфините
Напоследък често се публикуват научни, полунаучни и всякакви други съобщения за живота на делфините, за опитите на човека да проникне в света на тия загадъчни същества. Черноморските държави дори се споразумяха ловът да бъде забранен в тяхното море и тая голяма обществена ангажираност окончателно ме убеди, че нямам повече право да крия онова, което научих за тях преди няколко години по един наглед съвсем невероятен начин. А го премълчавах досега, защото се боях да не компрометирам журналистическото си име. Днес също не знам каква е дозата истина в тази история и затова не ще си позволя да цитирам имената на другите хора, замесени в нея. Бих ги обнародвал само ако науката в достатъчна степен се заинтересува от нея.
Тогава аз се намирах на отвъдната страна на глобуса. Бях си свършил работата, за която ме пратиха и жаден да видя колкото се може повече от тоя свят, реших на всяка цена да се окъпя и в Тихия океан. Та съгласете се: да си само на хиляда километра от него и да не го видиш, след като от дете си се люшкал в лодката на мечтите си по вълните на неговата мистична слава! То е нещо като приказката за Рим и папата. Дори повече. Разсъждавайки така, аз самоотвержено изсипах половината икономисани пари в касата на авиационната компания и само след няколко часа се озовах в оня град, който с право наричат перлата, царицата и т.н. на океана, крайбрежието, континента и т.н.
Наистина великолепен град! Но трите дена, които прекарах в него, едва ли щяха да го заковат в паметта ми с такава сила, ако подкосените ми от тичане по музеи и забележителности крака не бяха ме отвели случайно в актовата зала на местния университет. Там тъкмо заседаваше международен конгрес на океанолозите, а журналистическата карта ми позволи да заема едно кресло в най-тъмния ъгъл на галерията. Можех и да поспя незабелязано, но аз не исках да спя, исках само да си почина някъде, без да посягам на своите застрашително стопяващи се финансови резерви. И да послушам, естествено, доколкото щеше да разреши това умората ми.
Не бих казал, че океанологията е някаква моя слабост, но като журналист аз свято се придържам към принципа никога да не бягам от възможностите да узная нещо, пък каквото и да било то. А след като си се окъпал в Тихия океан, защо да не научиш и нещо повече за него?
Разлистих програмата, която портиерът ми подаде на входа, след като много учудено и с уважение разгледа журналистическата ми карта — навярно бях единственият журналист от „другия свят“, — и се изправих в креслото. Усетих как пулсирането в ходилата ми секна, как сетивата ми, художествено казано, разтъркаха очи, за да прогонят умората, и се ококориха. Дори като че ли възкликнаха зарадвано и бодро: Охо! — името на докладчика, който тъкмо излизаше на трибуната, беше твърде познато. Случаят ми отреждаше да видя и чуя най-известния специалист, пионера в изучаването на делфините, директора на най-големия по това време океанариум.
Знаех нещичко за този човек от научнопопулярните списания. Той започнал преди три десетилетия да изучава делфините, жертвувайки цялото си състояние, без да среща отникъде подкрепа. Със собствени средства изградил край града два мънички басейна за своите питомци и дълги години единственият му доход били стотинките на посетителите, които идвали да позяпат фокусите на няколкото дресирани от него делфина. Докато най-после бе успял с пламенни статии и убедителни научни аргументи да заинтригува някои институти, да насочи вниманието на хората към тези странни същества, които единствени на Земята демонстрират обич и интерес към човека. Сега професор доктор Дж. Н. беше всепризнат капацитет и човечеството напрегнато очакваше от него да намери един задоволителен начин, чрез който да проникнем в загадъчния свят на делфините. Търсенията му се движеха в три посоки: изучаване на мозъка им с методите на сравнителната анатомия, биохимията, биофизиката и неврофизиологията, изучаване езика на делфините и обучаването на самите делфини да говорят на човешки език. Впрочем в тия посоки се движи сега в целия свят науката делфинология, тъй като, за съжаление, все още твърде малко сериозни учени работят в тая област, все още онова, което се публикува в пресата, е повече спекулативно-сензационен шум, отколкото плод на истинска наука.
Професорът заяви, че няма да занимава почитаемата аудитория с неща, които вече са известни, а само ще съобщи последните резултати от своите изследвания. И все пак си позволи да направи нещо, което навярно бе рецидив от времето, когато е бил повече пропагандатор на каузата, отколкото солиден учен с множество трудове зад гърба си — поне на мен така ми се стори. С почти цирков жест той даде знак на своя асистент и обяви: