Изведнъж се подплашихме като яребици, когато в небето се вие ястреб. Фермерът местеше поглед от момче на момче. Имаше противна старческа уста без пукнат зъб, а понеже беше обръснал и брадата си, брадичката му мязаше на лешникотрошачка.
— Какво правите тук, момчета?
Не беше трудно да се отгатне какво правим. Никой не отвърна.
— Май сте дошли да ловите риба в моя гьол! — неочаквано изрева той, в миг се нахвърли върху нас и взе да раздава удари във всички посоки.
Черната ръка се разпадна и се разбяга. Зарязахме всичките такъми, наред с рибата. Старият Бруър ни гони чак досред ливадата. Краката му бяха вдървени и не можеше да тича много бързо, но докато му се изплъзнем, добре ни опердаши. Оставихме го насред поляната, да крещи подир нас, че ни знае имената на всичките и ще каже на бащите ни. Аз тичах последен и отнесох най-много бой. Като се преметнахме оттатък плета, прасците ми бяха покрити с противни червени резки.
Прекарах остатъка от деня с бандата. Още не бяха взели решение дали ме приемат за член, но за момента ме търпяха. Момчето за всичко, което под един или друг предлог се беше освободило от работа до обяд, трябваше да се връща в пивоварната. Останалите поехме на дълга, лъкатушна разходка, като по пътя често спирахме да берем това-онова за похапване — в каквито често се впускат момчетата, когато са далеч от дома по цял ден, особено без разрешение. Беше първата ми истинска момчешка разходка, съвсем различна от разходките ни с Кейти Симънс. Изядохме си обяда в един пресъхнал канал на края на града, целият в ръждиви консервни кутии и див копър. Другите ми дадоха част от своя обяд, а Сид Лъвгроув имаше един пенс, с който изпратихме едно момче да купи чудовище за пени и после си го поделихме. Беше много горещо, копърът дъхтеше много силно, а от газираната лимонада се оригвахме. После се заскитахме по прашния бял път към Ъпър Бинфийлд — за пръв път отивах натам, струва ми се, — и навлязохме в буковите гори с килимите им от сухи листа и огромните им гладки стволове, които се извисяват чак до небето, та птиците във върхарите изглеждат отдолу като точици. По онова време човек можеше да обикаля горите на воля. Бинфийлд Хаус беше затворен, вече не пазеха фазаните от бракониери, най-много да срещнеш някой колар с товар дърва. Намерихме едно отрязано дърво — пръстените на дънера приличаха на мишена и ние се спряхме да я позамеряме с камъни. После другите стреляха с прашки по птиците, а Сид Лъвгроув се кълнеше, че е ударил сипка, но се заклещила в един чаталест клон. Джоу му каза, че лъже, двамата се скараха и едва не се сбиха. После се спуснахме в една карстова дупка, затрупана с дебел пласт сухи листа, и викахме, за да чуем ехото. Някой подхвърли неприлична дума и останалите заизреждаха всички цинизми, които са им известни, а на мен ми се подиграха, че знам само три. Сид Лъвгроув заяви, че знаел как се раждат бебетата и че е точно като при зайците, само дето бебето излиза от пъпа на жената. Хари Барнс започна да дълбае думата ------- в кората на едно буково дърво, но се отегчи на третата буква. После минахме покрай портиерската къщичка на Бинфийлд Хаус. Говореше се, че някъде в имението имало езеро с гигантска риба, но досега никой не се беше престрашавал да влезе, защото старият Ходжес, пазачът, който беше и нещо като уредник на къщата, „мразеше“ момчета. Сега копаеше в зеленчуковата си градина. Взехме да го нагрубяваме през оградата, докато не ни пропъди, после се спуснахме към пътя за Уолтън и започнахме да дразним коларите, но се криехме зад плета, за да не ни достигат с камшиците си. Край пътя имаше едно място, било някога каменоломна, после — бунище, а накрая се беше превърнало в пустеещ къпинак. Наоколо се издигаха огромни купчини ръждясали стари консервни кутии, велосипедни рамки, пробити тенджери и натрошени бутилки, гъсто обрасли в бурени — прекарахме там почти час и целите се изпоцапахме, да ровим за стари железни пръти за ограда, понеже Хари Барнс се кълнеше, че лоуърбинфийлдският ковач плащал по шест пенса за петдесет кила старо желязо. После Джоу намери в една къпина гнездото на окъснял дрозд, пълно с още неоперени пиленца. След дълъг спор какво да правим с тях, накрая ги извадихме, замеряхме ги с камъни и в крайна сметка ги стъпкахме с крака. Вече наближаваше време за чай. Знаехме, че старият Бруър ще удържи на думата си и ни чака голям бой, но взехме много да огладняваме и не ни се скиташе още дълго. Най-сетне се повлякохме към дома, а по пътя имахме още една разправия, защото на минаване покрай градините под аренда забелязахме един плъх и го подгонихме с пръчки, а старият Бенет, началник-гарата, който работеше в градината си всяка вечер и много се гордееше с това, ни подгони, обезумял от ярост, задето сме му сгазили лехата с лук.