Почувствах се, сякаш ме помита гигантска ръка от въздух. Скоро след това, обзет от странното чувство, че избухвам и се пръсвам на парчета, се сгромолясах сред купища консервни кутии, трески, ръждясала бодлива тел, лайна, гилзи и всякакви други гадости в крайпътната канавка. Като ме извадиха и ме поочистиха от мръсотията, откриха, че не съм ранен толкова тежко. Просто в половината ми задник и в задната част на краката ми бяха заседнали множество късчета снаряд. За късмет при падането си бях счупил ребро — нараняване, тъкмо толкова сериозно, че да ме върнат у дома. Прекарах зимата в полева болница в хълмовете край Истборн в Южна Англия.
Помните ли военнополевите болници? Дълги редици дървени бараки като кокошарници, накацали точно на върха на проклетите мразовити хълмове — викаха им „южния бряг“, което ме караше да си задавам въпроса какъв ли тогава ще да е северният, — където вятърът сякаш духа от всички посоки едновременно. И тълпите мъже с бледосини дрехи и червени връзки, които се размайват нагоре — надолу и търсят завет, но не намират никъде. Понякога водеха деца от богатските училища в Истборн в колона по двама, да раздават цигари и ментови бонбони на „ранените томита“10, както ни викаха. Розоволико хлапе на седем-осем години се приближава до група ранени мъже, седнали на тревата, отваря кутия „Удбайн“ и с тържествен вид подава на всеки по една цигара, сякаш храни маймуните в зоопарка. Който имаше сили, извървяваше цели мили по хълмовете с надеждата да срещне момиче. Момичетата все не стигаха. В долината под лагера имаше малка горичка и дълго преди свечеряване до всеки дънер ще видиш притисната двойка, а ако дървото е дебело — по една от двете страни. Основният ми спомен от тогава е как седя край един прещип на ледения вятър, пръстите ми са толкова студени, че не мога да ги свия, а в устата ми — вкус на ментови сладкиши. Типичен войнишки спомен. Както и да е, разделях се с живота на томи. Малко преди да ме ранят, командирът изпратил името ми за разглеждане в някаква комисия. Тогава вече отчаяно се нуждаеха от офицери и всеки, който не беше съвсем неграмотен, можеше да получи чин, ако иска. От болницата направо заминах за един офицерски тренировъчен лагер край Колчестър.
Чудно, какви неща прави войната с хората. Преди няма и три години бях пъргав продавач с бяла престилка, който се привежда над щанда с думите: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“, с живот на бакалин пред себе си и понятие, че ще ставам офицер, колкото че ще получа рицарско звание. А ето ме вече, перча се с о-боже-каква шапка и жълта яка, и повече или по-малко държа фронта сред тълпа от временни благородници, а някои не бяха дори временни. Хем — и тъкмо там е работата — това изобщо не ми се струваше странно. В онези дни нищо не ми се струваше странно.
То е сякаш те грабва грамадна машина. Въобще не действаш по своя воля, а в същото време дори не ти хрумва да се противопоставиш. Ако хората не изпитваха подобни чувства, никоя война не би траяла повече от три месеца. Армиите просто ще си съберат багажа и ще се приберат у дома. Защо се записах войник? Или милионите други идиоти, които се записаха преди задължителната повинност? Отчасти на майтап и отчасти заради Англия, моя Англия, британците никога, никога и всичките тези неща. Но колко продължи това? Повечето момчета, които познавах, ги бяха изпозабравили дълго преди да стигнат във Франция. Мъжете в окопите не бяха патриотично настроени, не мразеха кайзера и пет пари не даваха за храбра малка Белгия и германците, изнасилващи монахини върху маси (винаги „върху маси“, сякаш това го прави още по-страшно) по улиците на Брюксел. От друга страна, и през ум не им минава да се опитат да избягат. Машината те е приклещила и може да прави с теб каквото си пожелае. Повдига те и те стоварва на места и сред неща, които не си и сънувал, и дори на луната да те запрати, това пак няма да ти се стори бог знае колко странно. В деня, когато се записах в армията, старият живот приключи. Сякаш изведнъж спря да ме засяга. Питам се ще ми повярвате ли, че оттогава съм се връщал в Лоуър Бинфийлд само веднъж, за погребението на майка. Сега звучи невероятно, но тогава си беше съвсем естествено. Признавам, че причината отчасти беше Елси, на която, разбира се, престанах да пиша на втория-третия месец. Несъмнено се е хванала с друг, но не ми се искаше да я срещна на улицата. В противен случай може би щях, като имам малко отпуск, да ходя да навестявам майка, която изпадна в истерия, когато се записах войник, но щеше да се гордее със син в униформа.