Междувременно вършех нещо, с което за пръв път имах възможност да се ангажирам на пълен работен ден — четях.
Офицерите, били тук преди мен, бяха оставили няколко книги, повечето евтини издания и почти всичките буламачи, каквито се четяха тогава: Иън Хей и Сапьора, новелите за Крейг Кенеди и прочие. Но по някое време се бе завъртял и някой, който е разбирал от книги. Самият аз тогава не разбирах. Единствените книги, които бях прочел по собствена воля, бяха кримки, и веднъж една мръсна книга за секс. Бог ми е свидетел, че и досега нямам амбицията да мина за интелектуалец, но ако тогава ме бяхте попитали за заглавието на някоя „хубава“ книга, щях да ви отговоря „Жената, която ми даде“11 или, в памет на викария, „Сусам и лилии“. Във всеки случай „хубавите“ книги бяха онези, които човек няма намерение да прочете. Но ей ме на, назначен съм на длъжност, на която не само нямам работа, ами изобщо нямам работа, морето тътне при плажа, а дъждът се стича по стъклата — и цяла редица книги се блещят насреща ми от импровизираната лавица, която някой е прикрепил на стената на колибата. Естествено започнах да ги изчитам от кора до кора, като отначало пробирах колкото прасе в кофа с помия.
Но сред тях имаше три-четири, които се различаваха от всичко останало. Не, не познахте! Не се прехласвайте по идеята, че изведнъж съм открил Марсел Пруст, Хенри Джеймс или нещо такова. Дори да бях, нямаше да ги прочета. Книгите, за които говоря, далеч не бяха възвишени. Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб. Една от тях беше „Историята на господин Поли“ от Х. Дж. Уелс, евтино издание за шилинг, което се разпадаше на съставните си части. Питам се можете ли да си представите въздействието, което оказа върху мен, имайки предвид как съм израсъл — син на търговец в провинциално градче, а да налетя на книга като тази. Друга беше „Улица Кошмарна“ на Комптън Макензи. Преди няколко години предизвика скандал, смътно бях чул за нея дори в Лоуър Бинфийлд. Още „Победа“ на Конрад, която на места ме отегчаваше. Но книгите те карат да се замислиш. А намерих и някакъв стар брой на списание със синя корица, в което беше отпечатан разказ от Д. Х. Лорънс. Не помня заглавието. За войник от редовната армия, който блъсва старшия сержант от ръба на едно укрепление, офейква и по-късно го залавят в леглото на едно момиче. Много ме озадачи. Не проумявах какво се опитва да внуши, но остави у мен смътното чувство, че искам да прочета още такива.
Е, в продължение на няколко месеца изпитвах глад за четене, силен почти колкото физическа жажда. За пръв път от времето на Дик Донован насам истински се отдавах на четене. Отначало дори нямах представа откъде се набавят книги. Мислех, че единственият начин е да се купуват. Виждате какво значение има възпитанието. Предполагам, че децата на средните класи — онези с доход над петстотин лири годишно — научават за Мюди12 и читателския клуб на Таймс още в люлката. Малко по-късно узнах за съществуването на библиотеките и се абонирах за тази на Мюди и една друга в Бристол. И какво прочетох през следващата година — година и нещо! Уелс, Конрад, Киплинг, Голзуърди, Бари Пейн, У. У. Джейкъбс, Пет Ридж, Оливър Ъниънс, Комптън Макензи, Х. Ситън Мериман, Морис Беринг, Стивън Макена, Мей Синклер, Арнълд Бенет, Антъни Хоуп, Елинор Глин, О’Хенри, Стивън Лийкок, та дори Сайлъс Хокинг и Джийн Стратън Портър. Питам се колко ли от имената в списъка са ви познати. Половината от книгите, които тогава се приемаха много сериозно, вече са забравени. Но в началото ги гълтах, като че съм кит в пасаж от скариди. Просто се отдавах на наслаждението.
След време, естествено, се извисих и взех да правя разлика между булевардна и небулевардна литература. Попадна ми Лорънсовия „Синове и любовници“ и донякъде ми допадна, а „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд и „Нови хиляда и една нощ“ на Стивънсън ми доставиха голямо удоволствие. Но авторът, който ми направи най-силно впечатление, си остана Уелс. Прочетох „Естър Уотърс“ на Джордж Мур и ми хареса, започвах и няколко романа на Харди, но все запирах по средата. Дори опитах с Ибсен, който ме остави с неясното впечатление, че в Норвегия непрестанно вали.
Много странно. Още тогава си давах сметка, че е странно. Аз бях младши лейтенант и вече говорех почти без следа от диалект, различавах Арнолд Бенет от Елинор Глин, и все пак бяха изминали едва четири години, откак режех кашкавал зад тезгяха в бяла престилка и очаквах с нетърпение мига, когато ще отворя собствена бакалница. Като тегля чертата, изглежда, трябва да призная, че освен дето ми навреди, войната ми направи и услуга. Във всеки случай тази година, посветена на четене на романи, беше единственото истинско образование, в смисъла на „книжни знания“, което получих. Тя направи нещо в ума ми. Даде ми нагласа — една такава питаща нагласа, каквато може би нямаше да развия, ако бях преминал през живота по нормалния, благоразумен начин. Но — дали ще ме разберете — онова, което действително ме промени, което действително остави отпечатък върху мен, бяха не толкова прочетените книги, колкото противното безсмислие на живота, който водех.
11
Роман от Хол Кейн (1865–1931) — британски романист и драматург, изключително популярен за времето си. Романите му са предимно романтични, често използват схемата на любовния триъгълник, но разглеждат и сериозни политически и социални проблеми на деня. — Б.пр.
12
Чарлс Едуард Мюди (1818–1890) — преуспяващ английски издател и основател на обществена библиотека, която повлиява викторианската литература в редица отношения. — Б.пр.