Наистина беше неописуемо безсмислен — тогава, през 1918-а. Седя си аз край печката във военната барака и си чета романи, а на неколкостотин мили във Франция гърмят с оръдия и хвърлят в картечния огън стотици злочести дечица с подмокрени от страх гащички, сякаш пълнят пещ с дребни въглища. Аз бях сред щастливците. Висшестоящите бяха извърнали поглед от мен, кротувах в уютното си убежище и получавах пари за несъществуваща работа. Понякога ме обземаше паника, полагах усилия да ги накарам да си спомнят за мен и да ме измъкнат оттук, но нищо не ставаше. Официалните бланки пристигаха веднъж месечно, на грапава сива хартия, аз ги попълвах и ги изпращах обратно, после пристигаха нови, аз попълвах и тях, и отново ги връщах обратно, и така нататък. Във всичко това имаше смисъл, колкото в бълнуванията на луд. Резултатът, в съчетание с книгите, които четях, беше, че у мен се наслои неверие във всичко.
Не бях единственият. Войната изобилстваше от изпуснати нишки и забравени кьошета. По това време вече буквално милиони бяха заседнали, по един или друг начин, в някакво блато. Цели армии гният по фронтове, на които хората не помнят дори имената. Огромни министерства са пълни с тълпи от чиновници и машинописки, всичките наети на минимум две лири седмична заплата, за да трупат планини от бумаги. На всичко отгоре отлично съзнават, че просто трупат планини от бумаги. Вече никой не вярва в приказките за зверствата и храбра малка Белгия. Войниците смятат германците за добри момчета и мразят французите до смърт. Младшите офицери до един са убедени, че Генералният щаб е съставен от малоумни. В Англия се надигаше някаква вълна на неверие, която стигна чак до склад „Дванайсета миля“. Ще преувелича, ако кажа, че войната превърна хората в интелектуалци, но временно ги превърна в нихилисти. Хора, които при нормални обстоятелства биха преминали през живота, проявявайки склонност да мислят сами колкото пудинг с лой, се настройваха болшевишки единствено по силата на самата война. Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.
IX
Войната ме изтръгна от познатия едновремешен живот, но в налудничавия следвоенен период аз съвсем го забравих.
Знам, че в известен смисъл човек никога не забравя. Помниш онази портокалова кора, която си забелязал в канавката преди тринайсет години, и онзи цветен плакат на Торкий13, който си мярнал в чакалнята на една гара. Аз обаче говоря за друг вид памет. В известен смисъл помня едновремешния живот в Лоуър Бинфийлд. Помня въдицата, миризмата на еспарзета, майка зад кафявия чайник, червенушката Джаки и поилото на тържището. Но всички тези неща не са живи в паметта ми. Те са нещо далечно, нещо, с което съм приключил. Изобщо не ми беше хрумвало, че някой ден ще поискам да се върна към тях.
Налудничави времена бяха, онзи период точно след войната, едва ли не по-налудничави от самата война, макар хората да не ги помнят толкова ясно. Под една доста по-различна форма усещането за неверие във всичко беше по-силно от всякога. Милиони мъже внезапно се оказаха изритани от армията, само за да открият, че страната, за която са воювали, не ги иска, а Лойд Джордж и приятелчетата му разбиха на пух и прах и последните останали илюзии. Навсякъде се щураха тълпи от бивши военнослужещи и раздрънкваха кутии за волни пожертвувания, маскирани жени пееха по улиците, мъже в офицерски кители въртяха латерни. Изглежда всички в Англия се боричкаха за работа, включително аз. Но извадих по-голям късмет от мнозинството. Като се уволнявах, получих скромно възнаграждение заради раняването, а като прибавим и парите, спестени през последната година служба (понеже нямаше къде да ги харча), напуснах армията с цели триста и петдесет лири. Струва си да се отбележи реакцията ми. Ей ме на, с достатъчно пари да направя онова, за което съм отгледан и за което с години съм мечтал — а именно, да отворя магазин. Разполагах с предостатъчно капитал. Ако изчакваш търпеливо и си държиш очите отворени, за триста и петдесет лири изпадат доста апетитни предприятия. И все пак, не знам дали ще ми повярвате, но тази идея изобщо не ми хрумна. Не само че не предприех никакви стъпки, но едва години по-късно, всъщност чак през 1925-а, ми мина през ума, че съм можел да отворя магазин. Истината е, че вече окончателно бях напуснал орбитата на магазинната търговия. Ето какво прави с теб армията. Превръща те в имитация на благородник и ти създава твърдото убеждение, че винаги все отнякъде ще капят по малко парици. Ако тогава, през 1919-а, ми бяхте подхвърлили, че трябва да отворя магазин — за тютюн и бонбони, примерно, или бакалничка в някое затънтено село, просто щях да ви се изсмея. Вече бях носил звезди на пагоните си и социалните ми стандарти се бяха повишили. В същото време не споделях битуващата сред бившето офицерство илюзия, че ще прекарам остатъка от живота си в пиене на джин с ангостура. Знаех, че трябва да си намеря работа. А работата, разбира се, ще бъде „в бизнеса“ — точно каква, не знаех, но нещо високопоставено и значимо, с кола, телефон и евентуално накъдрена секретарка. През последната година от войната мнозина от нас хранеха подобни представи. Етажният надзирател се виждаше като търговски пътник, търговският пътник — като генерален директор. Ето какво е въздействието на живота в армията, на пагоните, чековата книжка и тържествените вечери. През цялото време във въздуха витае идеята и това важи както за редниците, така и за офицерите, — че като излезем от армията, ни очакват служби, в най-лошия случаи не по-зле платени от службата ни в армията. Разбира се, ако не циркулират подобни идеи, войни изобщо няма да се водят.