Поначало смятам, че ние е Хилда се разбираме не по-зле от половината двойки на Елесмиър Роуд. Имало е моменти, когато съм си мислел за раздяла или развод, но хора с нашето обществено положение не правят такива неща. Не можем да си го позволим. После, времето си тече и човек някак си престава да се бори. Когато си живял с една жена петнайсет години, трудно е да си представиш живота без нея. Тя е част от реда на нещата. Осмелявам се да кажа, че сигурно и на слънцето и луната ще намериш какво да не им харесваш, но дали искаш наистина да ги промениш? Пък и имахме деца. Децата са „връзка“, както се казва. Или „брънка“. Да не говорим за брачни окови.
В последните години Хилда страхотно се сближи с две жени, госпожа Уийлър и госпожица Минс. Госпожа Уийлър е вдовица, и доколкото разбирам, има много унищожителни представи за мъжкия пол. Долавям как потръпва от възмущение още щом вляза в стаята. Тя е дребна, повехнала женица, която създава интересното впечатление, че е едноцветна от главата до петите — една такава прашно-сивкава, но прелива от енергия. Влияе зле на Хилда, защото изпитва същата страст към „икономисването“ и „ще минем и с по-малко“, само че под по-различна форма. При нея тя се проявява в убеждението, че човек може да си прекарва добре, без да плаща. Вечно изнамира стоки и развлечения, които не струват нищо. За такива хора няма абсолютно никакво значение дали въпросното нещо им трябва, въпросът е само могат ли да го вземат евтино. На разпродажбите на големите магазини госпожа Уийлър винаги е първа на опашката и най се гордее, когато, след цял ден боричкане около щанда, излезе, без да си е купила нищо. Госпожица Минс е от по-друга порода. Тя наистина е тежък случай, горкичката. Висока, слаба жена на около трийсет и осем години, с лачено черна коса и много добро, някак доверчиво лице. Живее с нищожен фиксиран доход, рента или нещо подобно, и подозирам, че е остатък от едновремешното общество на Уест Блечли, когато е бил малък провинциален градец, преди да се разрасне предградието. Изписано е на челото й, че баща й е бил свещеник и приживе доста я е тъпкал. Особен продукт на средните класи са те — тези жени, които се превръщат в дърти вещици още преди да са успели да избягат от дома. Горката госпожица Минс, при всичките си бръчки все още изглежда досущ като дете. Все още й се струва огромно приключение да не иде на църква. Вечно бъбли за „съвременния прогрес“ и „движението на жените“, и изпитва неясен копнеж да прави нещо, което нарича „да развива съзнанието си“, само дето не знае откъде да започне. Мисля, че първоначално се лепна за Хилда и госпожа Уийлър ей така, от чиста самота, но вече я мъкнат със себе си навсякъде.
Как си отживяват тези тричките! Понякога почти им завиждам. Госпожа Уийлър е водещото начало. Няма идиотщина, на която да не ги е замъкнала. Като почнете от теософия и свършите с котешка люлка, стига да не струва скъпо. Месеци наред се занимаваха с някакво налудничаво хранене. Госпожа Уийлър беше докопала книжле втора ръка със заглавие „Сияйната енергия“, в което се доказваше, че човек може да живее само на марули и други работи, дето не струват пари. Разбира се, това много допадна на Хилда и тя веднага се зае да се мори от глад. Като нищо щеше да го изпробва и върху мен и децата, ако не й бях забранил категорично. После се захванаха с лечение чрез вяра. След това пък мислеха да опитат с игри за паметта, но след дълга кореспонденция установиха, че не могат да получат брошурите безплатно, съгласно замисъла на госпожа Уийлър. После пък беше икономично готвене чрез задушаване в сено. После някаква гадост, наречена „пчелно вино“, което не би следвало да струва и пукната пара, понеже се прави само от вода. Изоставиха тази идея, след като прочетоха в един вестник, че пчелното вино разболявало от рак. После за малко да се запишат в един женски клуб, който организираше групови посещения по фабриките, но след дълги сметки госпожа Уийлър установи, че безплатните закуски не избиват членския внос. После с триста мъки се запозна с не знам кой си, който осигурява безплатни билети за постановките на не знам кое си театрално сдружение. Знам, че трите седяха с часове да гледат разни интелектуални пиеси, от които не отбираха и дума, та даже не се и преструваха — после не бяха в състояние да цитират дори заглавието, — но чувстваха, че получават нещо срещу нищо. По едно време дори се захванаха със спиритизъм. Госпожа Уийлър попаднала на някакъв изпаднал медиум, така закъсал, че даваше сеанси за по осемнайсет пенса, та тричките можеха да надзърнат зад булото на мистерията за по шест пенса на глава. Видях го веднъж, като беше дошъл да прави сеанс у нас. Съмнителен стар дявол, очевидно изпитваше смъртен ужас от делириум тременс. Така трепереше, че като си сваляше палтото в коридора, получи нещо като пристъп и от крачола му изпадна тензухено парче. Успях да му го тикна в ръцете, без жените да забележат. С тензуха се прави ектоплазмата, така съм чувал. Сигурно после е имал друг сеанс. За осемнайсет пенса духове не се явяват. Най-голямото откритие на госпожа Уийлър през последните няколко години е Левият читателски клуб. Мълвата за него достигна Уест Блечли през 36-а, ако не греша. Скоро след това се записах в него и почти не помня друг случай Хилда да не ми е правила въпрос за пари. Намира известен смисъл в купуването на книги, когато е на една трета от стойността им. Странна нагласа имат тези жени, наистина. Госпожица Минс определено се опита да прочете едно-две заглавия, но на останалите две дори не им хрумна. Никога не са имали пряка връзка с Левия читателски клуб, нито пък понятие за какво изобщо иде реч — всъщност дори подозирам, че отначало госпожа Уийлър си е представяла нещо като разпродажба на изоставени по влаковете14 книги на безценица. Знаят обаче, че означава закупуване на книги за седем шилинга и шест пенса срещу два шилинга и половина, затова винаги казват, че е „идеята е толкова сполучлива“. Левият читателски клуб прави от време на време сбирки и кани и лектори, а госпожа Уийлър винаги замъква и останалите. Много я бива по публични срещи от всякакъв характер, стига да са на закрито и входът да е свободен. Настаняват се тричките като топки пудинг. Не знаят каква е темата на сбирката, а не ги и интересува, но пък имат смътното усещане, особено госпожица Минс, че развиват съзнанието си и не плащат за това нито грош.