Свих зад ъгъла и продължих до хотела. Липсата на поилото ме разтърси до такава степен, че дори не погледнах стои ли още коминът на пивоварната. И „При Джордж“ се беше променил — из основи, с изключение на името. Така му бяха нагиздили фасадата, че беше заприличал на ваканционен хотел, а и табелата беше различна. Удивително, досега двайсет години не се бях сещал за нея ни веднъж, а внезапно откривам, че помня до последната подробност старата, която бе висяла тук, откак се помнех. Беше една недодялана картина, свети Георги на много мършав кон, стъпил върху много тлъста ламя, а в ъгъла, макар много напукан и изсветлял, — подпис „Ум Сандфорд, художник и дърводелец“. Новата табела имаше артистичен вид. Личеше си, че е рисувана от истински художник. Свети Георги мязаше на същинска пеперудка. Павираният двор, където стояха двуколките на фермерите и всяка събота вечер пияниците повръщаха, беше разширен поне три пъти, циментиран и обграден с гаражи. Паркирах на заден ход в един тях и слязох.
Забелязал съм, че човешкият ум се движи на тласъци. Никоя емоция не се задържа задълго. През последния четвърт час преживях състояние, което с право може да се нарече „шок“. Отрази ми се едва ли не като удар в корема, като спрях одеве на Чамфорд Хил и внезапно осъзнах, че Лоуър Бинфийлд е изчезнал; после пък още едно пробождане, когато открих, че поилото го няма. Минах по улиците в тъжно, унило настроение. Но като слязох от колата и побутнах меката си шапка назад, внезапно почувствах, че това няма абсолютно никакво значение. Беше такъв великолепен слънчев ден, дворът на хотела изглеждаше някак лятно, с нацъфтелите дървени саксии като ведра, и всичко останало. Освен това бях гладен и с нетърпение очаквах обяда.
Небрежно влязох в хотела с важен вид, следван от носача, който вече беше изтичал да ме посрещне. Чувствах се доста преуспял, а навярно така съм и изглеждал. Ще речете, солиден бизнесмен, да не ми бяхте видели колата. Радвах се, че пристигнах с новия си костюм — от каша, на тънко бяло райе, точно по мой вкус. Има, както казва шивачът, „прибиращ ефект“. Мисля, че днес можех да мина за борсов агент. А вие говорете каквото си щете, но е много приятно в юнски ден, когато слънцето огрява розовите мушката в сандъчетата по прозорците, да влезеш в хубав провинциален хотел и да те очаква агнешко с ментов сос. Не че стоенето по хотели ме вдъхновява кой знае колко, Господ ми е свидетел, че твърде често ми се налага да отсядам по такива места — но в деветдесет и девет на сто безбожни „семейни и бизнес“ хотелчета, като „Роуботъм“, където уж трябваше да съм отседнал сега; места, където плащаш пет шилинга за нощувка и закуска, чаршафите са вечно влажни, а кранчето в банята не работи. Едно време това не беше толкова хотел, колкото просто кръчма, макар че имаха една-две стаи за преспиване, а в пазарен ден предлагаха фермерски обяд (говеждо печено и йоркшърски пудинг, кнедли с лой и синьо сирене). Всичко изглеждаше променено, освен общия бар, в който хвърлих един поглед на влизане и ми се стори същият, както винаги. Минах по коридор с мек мокет, а по стените висяха гравюри с ловни сцени, бакърени грейки и всевъзможни боклуци от този род. Смътно си спомнях какво представляваше този коридор едно време, хлътналите плочи по земята и миризмата на хоросан, която се смесва с миризмата на пиво. Елегантна млада жена с накъдрена коса и черна рокля, може би служителката, поиска името ми на рецепцията. „Искате стая, сър? Разбира се, сър. На чие име да я запиша?“
Замълчах. В крайна сметка това бе мигът на звездната ми слава. Няма начин да не познава тази фамилия. Тя не се среща често, а в църковния двор има мнозина с това име. Ние сме една от старите лоуърбинфийлдски фамилии, Боулингови от Лоуър Бинфийлд. И макар в известен смисъл да ми е болезнено да го призная, очаквах този миг с доста голям трепет.
— Боулинг — казах много отчетливо. — Джордж Боулинг.
— Боулинг, сър. Б-О-Й… о! Б-О-У? Да, сър. И сте от Лондон, сър?
Нула реакция. Нула въздействие. Не е и чувала за мен. Никога не е чувала за Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — Самюъл Боулинг, който, мамка му!, идваше да си пие пивото всяка събота вечер в същата тази кръчма в продължение на трийсет години.
II
И ресторантът се беше променил.
Помня стария, макар никога да не съм се хранил там, с кафявата му полица над камината, бронзовожълтия тапет — така и не узнах дали нарочно е в този цвят, или просто е станал такъв от времето и дима — и маслено платно, също от Ум Сандфорд, художник и дърводелец, изобразяващо битката при Тел-ел-Кебир. Сега го бяха издокарали в някакъв средновековен стил. Тухлена камина с кът за сядане, огромна греда напряко на тавана, дъбова ламперия по стените — и всичко такава имитация, че си личеше от петдесет метра. Гредата беше от истински дъб, сигурно от някой стар кораб, но не подпираше нищо, а в ламперията се усъмних още щом я видях. Седнах на масата и докато чевръстият келнер бързаше към мен, подмятайки салфетка в ръцете си, веднага почуках по задната стена. Да! Така си и мислех! Дори не е дървена. Имитират дървото с някаква смеска, която после боядисват.