Онзи от „Каната“ се обади, че чел във вестника, да се потопиш в гореща вана, докато всичко свърши. Другите двама в общия бар подочуха коментара и вметнаха няколко странични реплики на тема колко души могат да се поберат в една вана, после и двамата попитаха барманката могат ли да я споделят с нея. Тя им рече да не стават нахални, после се отдалечи в другия край на бар и им сипа по още една пинта старо пиво. Аз близнах своята. Калпава стока. Битър й викат. И наистина беше горчива, съвсем вярно, дори твърде горчица, една такава малко серниста на вкус. Говори се, че в бирата вече нямало английски хмел, от него се правели само химикали. Химикалите пък, от своя страна, се правят на бира. Хванах се, че си мисля за чичо Изикиъл и какво би казал той за тази бира, и за противовъздушната отбрана, и за кофите с пясък, с които уж се гасели термитни бомби. Като се върна барманката, я попитах:
— Впрочем чий е сега Домът?
Така го наричахме навремето, макар името му да беше „Бинфийлд Хаус“. Отначало сякаш не ме разбра.
— Домът ли, сър?
— Иска да каже Бинфийлд Хаус — поясни онзи в „Каната“.
— А, Бинфийлд Хаус! О-о, аз пък си помислих, че имате предвид Мемориалния дом. Ами Бинфийлд Хаус е на доктор Меръл.
— Доктор Меръл ли?
— Да, сър. Казват, че имал горе шейсетина пациенти.
— Пациенти ли? Да не са го превърнали в болница?
— Ами… не точно болница. По-скоро е като санаториум. За душевноболни пациенти. Това, дето му викат психиатрия.
Лудница, значи!
В крайна сметка, какво друго да очаква човек?
III
Изпълзях от леглото с ужасен вкус в устата и пукащи стави.
Истината е, че вчера с тази бутилка вино на обед, втора на вечеря, а между тях няколко бири и едно-две брендита, попрекалих с пиенето. Останах да стърча няколко минути насред килима, зареял поглед в нищото и твърде претрепан дори да се помръдна. Познато ви е отвратителното усещане, което ви изпълва понякога рано сутрин. Съсредоточено е най-вече в краката, но ви казва по-красноречиво от каквито и да било думи: „Защо, по дяволите, продължаваш? Зарежи тая работа, приятелю! Пъхни глава в газовата печка, и толкова!“
Пъхнах протезата в устата си и застанах до прозореца. Пак великолепен юнски ден, слънцето тъкмо се надига над покривите и огрява фасадите на къщите отсреща. Розовите мушката в сандъчетата по прозорците не изглеждаха никак зле. Макар че беше едва осем и половина и тази уличка бе чисто и просто малка пресечка встрани от пазарището, навън вече сновяха доста хора. Върволица мъже с вид на чиновници, с тъмни костюми и дипломатически куфарчета, бързаха в една и съща посока, сякаш се намирах в лондонско предградие и всички бързаха за метрото, а учениците се влачеха към тържището в групички по двама-трима. Изпитах същото чувство, което ме обзе вчера при вида на джунглата от червени къщи, която бе погълнала Чамфорд Хил. Проклети натрапници! Двайсет хиляди навлеци, които дори не ми знаят името. Целият този нов живот, който гъмжи навсякъде, и аз, нещастен стар дебелак с изкуствени зъби, който ги гледа от един прозорец и ломоти някакви глупости, които никой не ще да слуша, за неща, случили се преди трийсет-четирийсет години. Господи! — казах си, — не съм бил прав да си мисля, че виждам призраци. Аз съм призракът. Аз съм мъртъв, те са живите.
Но след закуска — треска, бъбречета на скара, препечени филийки с мармалад и каничка кафе — се почувствах по-добре. Ледената дама не закусваше в ресторанта, във въздуха витаеше приятно лятно чувство и аз не можех да се отърва от усещането, че с този свой син костюм от каша не може да не изглеждам поне малко изискан. За бога! — рекох си, — като ще е гарга, да е рошава! Щом съм призрак, ще витая. Ще навестя старите места. И белким успея да направя малко черна магия на тия нещастници, дето са ми задигнали родния град.
Тръгнах, но едва стигнал до пазара, спрях заради нещо, което не бях очаквал да видя. Процесия от около петдесетина ученици, които маршируваха по улицата в колона по четирима — доста войнствен вид имаха, — а край тях крачеше една доста сурова жена с вид на старши сержант. Четиримата начело носеха банер с червено-бяло-синя рамка и огромен надпис: Британци, гответе се. Бръснарят на ъгъла беше излязъл да ги погледа. Заговорих се с него. Човек с лъскава черна коса и глуповато изражение.