Но повече не ми се слушаше. Просто продължих право напред. Впоследствие, като прехвърлях наум случилото се, останах много горд от себе си, задето чух думите по високоговорителя и дори не трепнах. Даже не забавих крачка, та да може някой да си помисли, че аз съм Джордж Боулинг, чиято съпруга Хилда Боулинг е тежко болна. Жената на съдържателя беше във фоайето и знаеше, че името ми е Боулинг, най-малкото го е прочела в книгата. Във фоайето нямаше друг, освен нея и двама мъже, гости на хотела, които през живота си не са ме виждали. Но аз запазих самообладание. Никому нито знак. Просто влязох направо в частния бар, който тъкмо отваряше, и си поръчах пинта бира, както обикновено.
Трябваше да премисля. На половината бира вече се бях ориентирал в обстановката. Първо на първо, Хилда въобще не е болна, камо ли тежко. Това е ясно. Беше в отлично здраве, като тръгвах, а по това време на годината няма грипни епидемии и прочие. Значи лъже. Но защо?
Очевидно поредната й машинация. Ето какво се е случило. Подочула е — вярвайте й! — че всъщност не съм в Бърмингам и сега просто се мъчи да ме прибере вкъщи. Не може повече да понася мисълта, че съм с друга жена. Защото, разбира се, е приела за даденост, че съм с друга жена. Не си представя друг мотив. И естествено е предположила, че като чуя, че е болна, ще се втурна да се прибирам.
Но тъкмо тук си сбъркала, заключих, като привършвах бирата. Твърде съм умен, за да ме изловиш по този начин. Помня какви номера ми е въртяла и какви невъобразими затруднения си е създавала, само и само да ме излови. Веднъж дори, като бях в една командировка, която я съмняваше, беше правила справка в атлас и пътна карта, за да провери дали говоря истината. А после пък онзи път, когато ме беше последвала чак до Колчестър и внезапно ми налетя в хотел „Темперанс“16. Или пък когато, за нещастие, се оказа права — най-малкото, не беше, но имаше обстоятелства, които говореха в полза на противното. Хич не вярвам да е болна. Всъщност знаех, че не е, макар да не можех да кажа откъде.
Поръчах си още една бира и нещата ми се сториха по-приемливи. Несъмнено у дома ме очаква скандал, но скандал бездруго ще има. Разполагам с три дни, разсъждавах. Колкото и да е странно, сега, когато се оказа, че нещата, дето съм дошъл да ги търся, вече не съществуват, идеята да си почина малко ми се струваше още по-примамлива. Да не съм си у дома — това му беше най-хубавото. Мир, безкраен мир, когато близките са надалеч, както се пее в песента. И внезапно реших, че ако имам настроение, ще преспя с жена. За урок на Хилда, дето е толкова цинична, пък и каква полза да те подозират, ако няма да е вярно?
А когато усетих въздействието на втората бира, цялата работа взе да ми се струва забавна. Не паднах в капана, но идеята е гениална. Питах се как ли е успяла да пусне сигнал за помощ. Нямам представа каква е процедурата. Трябва ли медицинско удостоверение или просто изпращаш името си? Бях почти сигурен, че онази Уийлър я подучила. Звучеше като да има неин пръст в цялата работа.
Ама че нахалство! Тези жени, на какво ли не са способни! Понякога не можеш да не им се възхитиш.
VI
След закуска излязох да се поразходя към пазара. Беше великолепна утрин, една такава прохладна и безмълвна, окъпана в танцуваща бледожълтеникава светлина, като бяло вино. Свежият дъх на утрото се смесваше с аромата на пурата ми. Но иззад къщите отекна усилващо се бучене и изведнъж в небето профучаха ято огромни черни бомбардировачи. Вдигнах поглед. Сякаш бяха точно над главата ми.
В следващия миг чух нещо. И на мига, да бяхте там, щяхте да видите интересна илюстрация на нещо, което май се нарича условен рефлекс. Защото чух — и дума не може да става за грешка — свистенето на бомба. Не бях чувал този звук от двайсет години, но нямаше нужда да ми казват какво е. Без изобщо да се замислям, направих точното нещо. Хвърлих се по очи се на земята.
Все пак се радвам, че не ме видяхте. Едва ли съм бил много достойна гледка. Проснат на паважа като плъх, когато се провира под врата. Никой не беше и наполовина толкова бърз. Реагирах тъй светкавично, че в стотните от секундата, преди да падне бомбата, дори намерих време за опасения, че всичко е грешка и напразно съм се показал глупак.
Но в следващия миг — ах!
Буум-Бррррррррр!
Шум като в деня на страшния съд, последван от шум, сякаш един тон въглища се посипват върху ламарина. Падащи тухли. Сякаш се слях с тротоара. „Започна се — рекох си. — Знаех си! Старият Хитлер не дочака. Просто пусна бомбардировачите без предупреждение.“