Топли я единствено мисълта, че преди час, когато всички колеги (моля, да се запомни — силният пол, мъжете) вече бяха дезертирали, именно тя (слабият пол), именно нейната глава най-сетне роди идея! Истинска, гениална! И заедно с идеята — стабилното усещане, че и началникът й Андрей Фьодорович, и дори клиентът, проклет недоволник, ще изслушат Таниното хрумване, затаили дъх. А после възхитено ще въздъхнат и може би дори ще й ръкопляскат.
Но триумфът ще дойде едва утре, късно сутринта. А сега, в тази глуха нощ, когато дори кучетата и пътните милиционери са се изпокрили някъде, Таня има само една задача — бързо и без проблеми да се прибере вкъщи, с последни сили да си вземе душ и да се мушне в леглото. И затова, колкото и да беше уморена, тя караше много внимателно. Никакви гонитби по празните улици, никакво „ще мина на червено, наоколо няма жива душа“. Да палуваш на пътя можеш само когато си изпълнен с кураж и усещаш в тялото си лекота. А щом като почти цяло денонощие си стояла в офиса и сякаш някой е сипал пясък в очите ти, бъди така добра да караш според смотаното правило: „Печелиш минута — губиш живот.“
Та затова Таня пълзеше като новобранец. Коланът е закопчан, скоростта — не повече от седемдесет. И даже когато трябваше да завие наляво, на абсолютно пустата улица, тя покорно спря на червено и започна да чака зелена светлина. Скучаеше, прозяваше се, но чакаше. И ето — проклета умора! — прекалено късно забеляза, че зад нея с огромна скорост се носи един джип…
Ако Таня беше във форма, с нейния опит и бърза реакция, тя непременно щеше да измисли нещо. Но уви, в три часа през нощта тя се оказа неспособна за бързи решения. Джипът все пак не я смачка, успя да заобиколи пеженцето. Обаче по вратата, по цялата страна и бронята я одра с огромната си маса. И без да спира, продължи нататък, към нови нощни подлости…
— Кретен! — изстреля Таня стандартната шофьорска ругатня.
И което беше най-обидно, редом с нея, по съседното платно точно минаваше една шкода. На волана беше млад мъж, на вид силен и благороден. Като видиш такъв, няма и да се усъмниш, че той винаги ще те спаси, винаги ще ти помогне. Само че съвременните мъже, както и да изглеждат, в екстремна ситуация се държат обикновено страхливо и подло. И шофьорът на шкодата, макар и да беше успял май да види какво стана, как джипът най-нагло джасна беззащитното момиче, не спря. Напротив, натисна газта, сякаш точно така трябваше и изфуча напред. Е, и какви са мъжете след подобно нещо? Не са ли гадове?!
Какво да прави сега? Да гони подлия джип ли?
Безполезно е. Прекалено различни категории са. Мъничкото пеженце и огромният „кораб на пустинята“ с пет литров двигател. Крехката девойка и трите мутри, които Таня бе забелязала в джипа. Просто да се разплаче и да си замине с одрасканото пеженце? Не е в стила й! Остава й да извика пътната милиция. Нека да регистрират аварията и да обявят джипа за издирване. Поне ще й остане шансът, че негодниците ще бъдат намерени и наказани. Пък и застраховката, която ще платят за пеженцето, няма да й е излишна. Само че номерата на джипа бяха толкова мръсни, че Таня успя да види само две цифри — „0“ и „5“. И кодът на региона — Москва, деветдесет и девет. Е, нищо, колкото е видяла — толкова. Останалото е работа на милицията.
Таня включи аварийните светлини, извади джиесема си и набра „нула две“. Сънливата операторка неохотно обеща, че сега ще прати патрулка и й нареди да не напуска мястото на аварията.
— Хубаво, за да ме джасне още някой — промърмори ядосаната Таня.
— Според закона за движение по пътищата вие трябва да имате в колата си триъгълник — знак за аварийно спиране — скастри я телефонистката.
— Мерси, че ми напомнихте! — хапливо благодари Таня.
Затвори телефона и сложи на пътя не само знака, но и една туба и два ярки пакета от супера — нека я виждат отдалече. Пази се сам, за да те пази и Бог. Макар че днес, колкото и да внимаваше, Господ не запази любимата й колица…
Таня нежно погали пеженцето по ранения хълбок и прошепна:
— Боли ли те, миличък? Не бой се, ще те излекувам!
Едва се сдържаше да не заплаче. Защо животът й е такъв нескопосан?! Ето, сега е нощ, а тя е сама на празната неприветлива улица, и пеженцето й е наскърбено и даже няма на кого да звънне да се оплаче… Няма да вземе заради такава глупост отново да безпокои пастрока си, я? Или да кажем, Димка Полуянов, или Пашка Синичкин…