— Ами оня, дето са го свили от сейфа ви… — уточни Наташка.
„Ясно. Вече значи не е абстрактен слух. А напълно достоверна информация.“
— И що за документ е това? — продължаваше да се преструва Таня.
Наташка я погледна с учудване:
— Ами, оня, ужасно секретният.
— Кой точно — невинно попита Таня.
— Ма те няколко ли са откраднати?! — направо подскочи секретарката. — Какви са документите, поне намекнете нещо!
Таня сви рамене и завърши:
— Значи, за кражбата си наясно!
— Че само глухият не е наясно! — възкликна Наташа. И доуточни: — В смисъл от нашия отдел. Поля. Родик. Тьома. Мишка. Е, и аз.
— А откъде разбрахте? — макар и да се гордееше с аналитичния си ум, тя все не можеше да разбере.
— Ами, първо, не сме глухи — с очарователна непосредственост рече Наташа. — Второ, нали всички вчера бяхме привикани при шефа! Той такъв разпитоскандал ни вдигна!
— Такааа ли?…
Значи Андрей Фьодорович е решил да се захване със самодейност. Да си поиграе на инспектор Лестрейд (за Холмс или дори за Уотсън, шефът, при цялата му красота и стил, според Таня не ставаше). Какво пък — той е шефът и има право. Само че какво е успял да направи Теплицин? Съдейки по ледения поглед, който хвърли на Татяна при влизането й в агенцията, никакви положителни резултати не е могъл да постигне и търсенето на крадеца не бе напреднало нито сантиметър. Затова пък вече, както вярно бе забелязала Наталия, само глухият не знае, че от сейфа на „Петата власт“ изчезват строго конфиденциални документи. И много е вероятно тази нелицеприятна новина скоро да прехвърли границите на агенцията им и да тръгне из средите на цялото столично рекламно братство. Само да не вземе да стигне и до ушите на самия Брячихин и неговите хора…
— И за какво ви разпитва шефът? — Таня се постара въпросът да прозвучи сякаш между другото, като че ли продължават да говорят за новите обувки.
— А, глупости! Играеше си на комисар от полицията! — махна с ръка Наталия. — В колко сме дошли, в колко сме си тръгнали, нещо подозрително да сме забелязали?…
— А вие?
— Какво ние? После обсъдихме всичко. Никой нищо не е видял, идеи, подозрения и конструктивни мисли нямахме…
Наташка май бе готова да разказва кой в онзи злощастен петък (последния ден, когато документът беше в сейфа) си е тръгнал от работа последен. Но… Таня знаеше от пастрока си още едно правило при разпитите — непрекъснато и неочаквано да сменяш темата — затова попита съвсем за друго:
— Слушай, ами какво става с Полинка и гаджето й? Всичко оправи ли се?
— Ау, вие знаете?! — шашна се Наташка.
Таня небрежно сви рамене:
— Разбира се.
Всъщност не знаеше нищо. Просто веднъж, когато си сменяше в тоалетната скъсалите се чорапогащи, случайно беше чула как сдържаната Полина яростно съска — явно по джиесема си: „Боклук! Кокошкар! Плужек!“. Таня още тогава оцени богатия речников запас на служителката си, а една от думичките даже използва в рекламния девиз за котешка храна: „Аз съм коте кокошкар, «Муркас» е за мене дар“.
— Та сдобриха ли се?
— Нее. Разделиха се — въздъхна Наташка. И макар Таня да не попита повече нищо, тя уточни: — Нейничкият е голяма гад. Искал тя да си ипотекира жилището. Щял, видите ли, бизнес да започва, та му трябвал стартов капитал.
— А Полина какво? — поинтересува се Татяна.
— Полинка е страхотна — похвали я Наталия. — Казала му да си търси капитал на друго място — и с леко, чисто женско злорадство добави: — Е, и той я зарязал. Търси си друга. Може и да е намерил вече. А Полина плаче и пие антидепресанти. Ох, Татяна Валериевна, само че това да си остане между нас!
— Че какво лошо има в антидепресантите? — сви рамене Таня. — Цяла Америка ги пие.
Тя вече от седмица беше забелязала, че мисълта на Полина е станала по-бавна, обаче го беше приписала на творческа криза, каквато може да има всеки един рекламист. А причината се оказа, че е в личната й драма и в силнодействащите таблетки…
— Ще й предложа да си вземе отпуска и да замине… — обеща Таня. — Нека иде… В Испания или на някакви острови.
— Тя искаше в някакво хипарско село да се чупи. Някъде в Холандия ли беше… — съобщи Наталия.
— Всъщност, да върви, където иска — заключи Татяна.
И използвайки това, че Наташка я гледа с влюбени очи (от типа на: „Страхотна ми е шефката, всичко разбира и реагира както трябва!“), й зададе следния неочакван въпрос: