— Слушай, ами вие, когато сте обсъждали всичко… Не стана ли ясно дали някой от нашите е идвал на работа през почивните дни?
Наташка веднага стана мрачна и измърмори:
— Значи, и вие ни разпитвате, Татяна Валериевна…
— Ама не те разпитвам, Наташка! — на Таня никога не й се беше налагало да говори със секретарката си с толкова подмазвачески тон. — Просто искам да намеря крадеца! И да си спася кожата — нали аз съм виновната!
— Е, добре, да допуснем, че някой наистина е идвал да работи в неделя! — предизвикателно каза Наталия. — И какво сега? Веднага ли ще го обявите за престъпник?
— Никого за нищо няма да обявявам — успокоително каза Татяна. — Пък и в края на краищата това всъщност нищо не означава. Просто така питам, за да ми е ясна картинката…
— Аз идвах в събота — избърбори Наташа. — От дванайсет и двайсет до четиринайсет нула-нула, при охраната всичко е отбелязано.
— Най-сетне си решила да си оправиш бюрото ли? — опита се да се пошегува Таня.
С бюрото на Наташа, в което можеха да се намерят и бонбони, и козметика, и картички, но никога кламери или хартиени стикери, отдавна вече се шегуваше цялата агенция.
— Не, за бюрото все още нямам време — сериозно отвърна секретарката. — Както винаги — трябваше да се поразходя из Интернет, нали знаете, че вкъщи нямам компютър…
— В моя кабинет ли ползва интернета? — уточни Таня.
— Че къде другаде? — учуди се Наташка. — Вашето кресло е най-удобното.
— Намери ли, каквото търсеше? — спокойно попита Таня.
— В смисъл? — не разбра Наталия.
— Онова, което търси в интернета, намери ли го? — повтори Таня.
— Да… не… — смути се Наташка. Жално погледна Таня и изписка: — Аз… това… просто по сайтовете се разхождах. Ами, ей така… Да си поговоря с някого, да се запозная… — и изстреля последния си аргумент: — Аз и на Андрей Фьодорович разказах всичко. Направи ми китайско предупреждение. Да не използвам служебното оборудване за лични цели. Аз повече няма да правя така, честна дума!
Ето и очите й плувнаха в сълзи, и заподсмърча, и нослето й почервеня…
— Детински работи, Наталия! — намръщи се Таня и стана от креслото. — Добре, хайде върви. И с никого, освен с Теплицин не ме свързвай.
Щом секретарката излезе, Татяна веднага влезе в Интернет. Тя съвсем точно си спомняше, че в петък, преди да си тръгне от работа, беше влязла в „parter.ru“ и поръча билети за Болшой театър. Колко отдавна изглеждаше това — спокойният петък, чудесното, вече почивно настроение, учтивото потвърждение на мрежовия оператор: „Два билета за «Жизел» на първия ред в страничната ложа са запазени за вас…“.
Таня отвори списъка за влизане в сайтовете. Не, Наташка не я беше излъгала — за последен път в компютъра й не бе влизано в театралния сайт, а все в някакви несериозни „narod.ru“, „tusovka.ru“, „wedding.ru“. И това е било, както каза и секретарката, в събота, от дванайсет и половина до два без пет…
Да, явно, внимателно обмисленият и последователен разпит на Наташка не даде никаква полезна информация. Или тя просто лошо бе провела този разпит? Или го беше лошо построила? Или капаните й не бяха правилно сложени? Но колко разбира тя от капани и разпити? Неслучайно Валерий Петрович й беше казал: „Не се пъхай, където не трябва, не предприемай нищо!“.
— Добре де, какво пък толкова особено съм предприела? — измърмори Татяна. — По-лошо не може да стане… Затова пък сега знам със сигурност, че с Наташка всичко е наред. Тя, разбира се, е пълна глупачка, но не е престъпница.
Беше измислила въпроси и за Родион, обаче не го извика в кабинета си, както бе решила. Отново отвори тефтера си, въздъхна и с видимо отвращение се съсредоточи върху работата. Вечерта ще има поредната среща с колбасарите, а и с друга работа е зарината…
Вторник, вечерта
Родя Щапов, дизайнер в рекламна агенция „Петата власт“, беше щастлив — успя да се откопчи и да не ходи на презентацията за колбасите. Бе уговорена за осем вечерта и вероятно щеше да се проточи поне до десет. Според въведените в „Петата власт“ правила в такива моменти целият колектив трябваше да се намира на работните си места и да виси в агенцията до победен край! Разбира се, на никого не му се висеше — нито на творческата му половинка Полина, нито на Тьома и Мишка, нито на секретарката Наташка. Но макар и да мърмореха по ъглите, никой, страхливци такива, не се решаваше да се отърве, като се примоли на шефката. Разправяха, че нямало никаква полза. Само той, Родя, беше рискувал. Нали който не рискува, той не печели, така ли е? И му провървя, даже повече, отколкото миналия път в казиното! Провървя му, че шефката, Танка Садовникова, днес беше някак странна, някак вяла и разсеяна.