— Може ли да отида тази вечер на зъболекар? — без никаква надежда, просто за всеки случай, попита Родион.
Зъбите не го боляха, ама хич не му се щеше да кисне в офиса до късно.
Обикновено Татяна безапелационно отрязваше подобни хленчове: „Никакви зъболекари, докато не мине презентацията!“. А днес изведнъж не възрази изобщо. Само разсеяно изблея: „Да. Да, разбира се, Родик. Върви.“
И той си тръгна, под завистливите погледи на колегите, точно според кодекса — в осемнайсет нула-нула. Излизаше от офиса и радостно си мислеше: „А тия будали нека се мъчат!“.
… Родя никога не ходеше на работа с кола. Да стигне до вкъщи, на „Чистие пруди“, беше нищо работа — само две спирки с метрото, а при хубаво време можеш дори и пеша да се дотътриш.
Настроението на Родион беше слънчево, каквото имат само глуповатите хора с безукорно чиста съвест. Колко хубаво стана, че вечерта му е свободна — нито разтакаването с колбасарската презентация, нито дори среща с поредната мацка. Страхотно е, когато ти се случи такава една празна вечер!
Щапов размахваше коженото си куфарче, където имаше едно-две гланцирани списания, плейър и малък цифров фотоапарат. Тананикаше си една мелодийка, влязла още от сутринта в главата му: „Добре е! Всичко ще бъде добре! Всичко ще бъде добре, това си го знам…“. Тананикаше си и поглеждаше към горните етажи на сградите, където в стъклата се отразяваше залязващото слънце. И изведнъж… Изведнъж получи страшен удар в рамото… Родион политна встрани и даже куфарчето отхвръкна от ръката му. Някакъв човек насреща му го бе връхлетял с всичката маса на тялото си.
— Гледай къде вървиш, бе! — злобно извика Родик. Но никак не бе прав да бъде груб, защото човекът спря, обърна се и с искрено разкаяние каза:
— Ох, извинете! Много ли ви ударих? — и се спусна да вдигне от асфалта куфарчето. Вдигна го и го подаде на Родион. — Извинете ме, за бога… — още веднъж се извини той.
„Какъв културен човек…“ — помисли си Родик и почувства неудобство от своята невъздържаност. Той по-внимателно изгледа минувача. Беше възрастен мъж, едва ли не два пъти по-стар от него, пооплешивял, дебел, облечен с идеално изгладен летен костюм. Изпод яката на ризата му стърчеше контешко шалче, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила.
— Добре де, няма нищо… — промърмори Родя, като взимаше куфарчето си.
И в този момент се случи нещо странно… Изведнъж човекът приближи лицето си до лицето на Родик и прошепна:
— Здравей, Родик.
Родик направо залитна. Но дори не бе успял да каже: „Откъде ме познавате?…“, когато мъжът отново прошепна:
— Имам съобщение от майка ти.
Лицето на минувача беше абсолютно непознато на Родик. Беше готов да се закълне, че го вижда за пръв път в живота си.
— Кой… сте вие? — объркано рече той.
— Да вървим! — с тон, нетърпящ възражение, каза възрастното конте. Със здрави, железни пръсти хвана Родик за лакътя и го повлече след себе си. Родик безмълвно се подчини.
Изминаха в мълчание двайсетина крачки, а Родик направо физически чувстваше флуидите на жестокост и властност, излъчвани от господина. Сякаш бе взел връх над него и с всяка крачка вътре в Родик се рушаха някакви защитни бастиони и непознатият превземаше все нови и нови граници на вътрешната му съпротива.
— Аз съм приятел на майка ти — най-сетне каза той.
— Аз нямам майка! — бързо отвърна Родик.
— Имаш, Родион, имаш… — безапелационно му възрази контето. Здравите му пръсти все така влачеха Щапов и на него не му оставаше нищо друго, освен да се подчинява. — Вярно, тя е далече. Нали баща ти, Иван Щапов, беше убит преди пет години. Отровен с арсеник. Майка ти, Анастасия Петровна Щапова беше обвинена в това престъпление. Преди четири и половина години я осъдиха по член сто и пети, алинея втора на десет години лишаване от свобода…
Родион почувства как изведнъж стомахът му се свива на топка и как става гол, мъничък и беззащитен.
— Сега майка ти, Родя — продължаваше господинът, — се намира в затвор с общ режим, в място за изтърпяване на наказания номер двайсет и три, дробна черта, петнайсет, в Карелия. Тайно от всички я посещаваш два пъти в годината. И колети й пращаш.