— Кой сте вие? — прошепна Родик вече с безнадежден, безпомощен тон.
— Нали ти казвам — приятел. Между другото, майка ти ти праща поздрави. Чувства се доста добре, само дето много е отслабнала.
Възрастният господин продължаваше да влачи Родик. Той, без да усеща краката си, вървеше редом с него по улицата.
— Напълно възможно е — продължаваше господинът — да освободят майка ти предсрочно след девет или дори седем години затвор. Тя писа ли ти за това?
— Ннне…
— Естествено. Защото в много отношения това ще зависи от твоето поведение, Родик.
— От моето ли? — Щапов направо замръзна на място.
— Да вървим, Родион, да вървим! — пръстите на странния господин продължаваха да стискат лакътя му. — Ти, Родион, криеш от всички семейната си трагедия. Ето, при приемането ти на работа си написал, че родителите ти са починали. Това е грях, Родик — с укор поклати глава господинът, — да се отречеш от семейството си. Голям грях е.
— Какво искате? — прошепна Щапов, като все така вървеше до него.
Въздухът бе прозрачен и слънцето се отразяваше както преди в прозорците, само че всичко това вече нямаше никакво значение за Родя. Той се чувстваше безнадеждно пропаднал.
— Във вашата фирма е изчезнал един конфиденциален документ — без да отговори на въпроса му, продължи господинът. Интонацията му не беше въпросителна, а утвърдителна.
— Откъде знаете? — шашна се Родик.
Игнорирайки въпроса му, непознатият каза:
— Аз представлявам интересите на хора, на които им е нужен този документ. Които биха искали да го получат. При това не копие, а оригинала…
— Аз нищо не знам! — извика Родик. И добави: — Аз не съм го взимал!
И тук мъжът изведнъж спря Родион, обърна го към себе си, приближи лицето си към него и изпод слънчевите очила впи поглед в очите му.
— Ти не си го взимал, така ли? — натъртено произнесе той.
— Не! Не! Ей богу, не!
— Вярвам ти — най-сетне ласкаво рече господинът и пусна Родик. На него сякаш огромен камък му падна от сърцето. А дебелият поощрително го потупа по рамото, приятелски го обърна и го насочи в предишната посока, накъдето вървяха. И отново заби пръсти в лакътя му.
— Тогава трябва да ми помогнеш да намеря този документ — още по-ласкаво каза той.
— Как да го намеря? — извика поразен Родик.
— Ще ти се наложи да се заемеш с това — за пореден път не отвърна на въпроса му господинът.
— Аз ли?
— Да, ти.
— Но защо аз?
— Защото иначе информацията за твоето семейство ще получи широка гласност. И за това, че майка ти е убила мъжа си и сега е в затвора, ще разберат всичките ти познати. И колегите в работата. Всички ще разберат, Родик, ясно ли ти е?
— О, не! — прошепна той.
— Ако пък намериш изчезналия документ — продължаваше непознатият, — аз, Родик, ще направя всичко възможно майка ти да бъде освободена предсрочно. Всичко, което е по силите ми. Разбра ли ме?
— Кой сте вие? — повтори въпроса си Родик.
Господинът отново не отвърна направо:
— Можеш да не се съмняваш, че имам големи възможности. Възможности и да ти помогна, и да те накажа. При това, не само тези, които споменах, но и други, най-разнообразни… А сега слушай внимателно какво трябва да направиш…
Родик и господинът вече бяха стигнали до „Садовое колцо“. Тук и тълпата от минувачи беше по-гъста, и течеше плътен задимен поток от коли. На Щапов ужасно му се искаше да се дръпне и да се измъкне от здравите пръсти на дебелия и да избяга. Да избяга, където му видят очите! Да се скрие, да се завие през глава с одеялото… Но разумното му „аз“ разбираше, че така не бива, това не е изход, трябва да крачи редом с този ужасен възрастен господин, докато той сам не го пусне. Докато той сам не му позволи да си тръгне.
— Ти — продължи мъжът, — още утре ще пуснеш в агенцията един слух…
— Какъв?
— Слушай, слушай. Ти кротичко, на четири очи, ще си поговориш с всеки от твоя отдел… И на всеки тайно ще разкажеш, че има един могъщ човек, който е готов да плати за изчезналия документ. Готов е да плати големи пари. Да кажем, за начало — двайсет хиляди долара. Ти трябва да поговориш с всичките си колеги. Особено ме интересуват следните: Колпин, Пастухов, Полина Павленко, Наталия Соколова. А също така Татяна Садовникова и Андрей Теплицин.
— Няма да мога — жално измърмори Родик. — Садовникова и Теплицин са ми началници.