— Много са тия принципи — усмихна се полковникът. — Кой от тях имаш предвид?
— Времето е пари! — плешивият отряза парченце чебурек и го лапна. — Разполагам с всичко на всичко един час.
— А после какво? — усмихна се Ходасевич и вдигна чашата си.
— После имам работа.
— Жалко. Пък аз си мислех, че ще ме хвърлиш до вкъщи. Сигурно имаш вече мерцедес?
— Имам ауди. А ти какво, да не си момиче, че да те изпращам до вкъщи? — усмихна се и плешивият.
Тонът му с всяка реплика ставаше все по-високомерен по отношение на пенсионирания полковник.
— Да, Вадимич — въздъхна Валерий Петрович, — май бързо си забравил как в Париж ти спасих задника… — той втренчено изгледа събеседника си. — Че щеше да ти изгори, а? Какво ще кажеш?
— Петрооович… — проточи плешивият. Тонът му веднага се смени и от високомерно делови стана сладникаво мазен. — Разбира се, че това, което направи за мене, ще го помня вечно. И ще съм ти вечен длъжник.
— Значи сега ще си отработиш дълга — усмихна се Валерий Петрович.
— Какво ти трябва? — с готовност откликна плешивият. Той лакомо ядеше чебурек и тънките му устни лъщяха от мазнина. — Пари? Да уредя някого на работа? Да кажа някоя дума пред боса?
— Нито едното, нито другото, нито третото. Трябва ми информация.
— Информацията в наше време понякога струва повече от пари — усмихна се бръснатият.
— Ами ти не ми казвай нищо. Само ми кимай с глава „да“ или „не“.
Полковникът наля от стаканчето водка и на двамата.
— Е, добре, дай да пием все пак за срещата ни. Че ние наистина като капиталисти си пием — всеки поотделно.
— Хайде да пием за теб, Валера!
Старите приятели се чукнаха.
— Вадимич — започна Валерий Петрович, като внимателно си отряза от чебурека, — казват, че работиш за депутата Прокудин?
— Тъй вярно — с готовност отвърна плешивият. — Началник на службата му за безопасност.
— А шефът ти иска да се кандидатира на изборите за кмет — констатира полковникът.
— Това ли искаш да ме питаш? — усмихна се онзи, когото полковникът нарече Вадимич. — Тоя факт даже за „Московски комсомолец“ не е тайна.
— Главен конкурент на Прокудин на изборите е депутатът Брячихин… — без да обръща внимание на репликата, продължи Валерий Петрович.
— Тъй вярно — въздъхна събеседникът му.
— Интересно, колко ли може да плати твоят шеф за компромат срещу Брячихин?
— А ти да не продаваш такъв компромат?
— Не, интересът ми чисто хипотетичен.
— Зависи от компромата… — уклончиво рече плешивият.
— Естествено, че зависи… Ами какво мислиш, Вадимич, като доверено лице — дали господин Прокудин би финансирал някаква спецоперация, чиято цел е да получи компромат срещу Брячихин?
Плешивият сви рамене.
— Политиката, разбира се, е мръсна работа… — рече той. — Но шефът ми, честно да ти кажа, повече от всичко се страхува от всякакви спецоперации. Иска да върви през живота неопетнен, чистичък, целият в бяло. Херувим същий!
— Значи — погледът на полковника се впи в събеседника му, — твоят шеф в последно време не е провеждал спецоперация срещу Брячихин, така ли?
— Не е! — решително поклати глава Вадимич. С нюх на бивш разузнавач той веднага разбра, че именно този, последният въпрос, за събеседника му беше най-важен.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно! Първо това е против правилата му. И второ, ако Прокудин изведнъж се е решил на нещо подобно, аз непременно щях да знам. Даже нещо повече, аз пръв бих се затичал да изпълнявам поръчката му.
— Сигурен ли си, че такова нещо не е минало покрай теб?
— Естествено. Какъв съм аз — началник на служба за безопасност или лукова глава?!
— Ами ако въпреки всичко е било решено операцията да се проведе, заобикаляйки те?
— Моят бос никога не би се съгласил. Абсолютно съм сигурен. Абсолютно!
— Ако не на твоя шеф, тогава на кой друг би могъл да му потрябва компромат срещу Брячихин?
Въпросът увисна във въздуха, защото към масата се приближи сервитьорката, която носеше лагман. Двамата изчакаха тя да се отдалечи и едва тогава прозвуча отговорът:
— Според мен, Валерий Петрович — намръщи се обръснатият, като сърбаше от купичката лагмана, — ти изобщо преувеличаваш ролята на компромата в съвременната руска история.