Андрей Фьодорович погледна скиците и произнесе присъдата си:
— Според мен е добре. Необичайно и стилно.
— А според мен, в тази картинка по-добре биха паснали стриди. Или в краен случай тарталети с черен хайвер — въздъхна Таня. — Страхувам се, че нашият колбасар отново ще го отхвърли…
— Таня! — укори я шефът й. — Трябва да се вярва в успеха. И да се гледа на бъдещето с оптимизъм!
— Ама какъв ти оптимизъм, когато клиентът е глупак — подхвърли тя.
И естествено си докара свещената реплика на бранша, че лоши клиенти няма, а има некомпетентни рекламисти…
Обикновено Таня не прощаваше такива обвинения на никого, в това число и на шефа си. И да се озъби можеше, и да намекне, че от нея отдавна вече се интересуват ловци на таланти. Но сега, когато едва вчера от сейфа й е изчезнал секретен документ, й се наложи да мълчи, да свежда поглед и искрено да се надява, че Теплицин ще се окаже прав. Току-виж им провървяло? Може пък колбасарите всъщност да искат точно това — да видят продукта си в дворец, върху колекционерска порцеланова чиния?
Макар че още щом колбасарят влезе в залата за преговори с гнусливо издадена напред долна устна, с презрително присвити очи и с небрежен поздрав, в главата на Таня се мярна безнадеждната мисъл: „Дори да бях направо Огилви или Сегела, такъв не можеш да го убедиш…“.
Но на презентацията на проекта тя добросъвестно играеше привичната си роля — на уверена в себе си, решителна и разбира се, ужасно талантлива личност. (Както я учеше Валера: „Смятай се за главна и с теб ще се съгласяват всички останали.“). Гърбът — изправен, погледът — царствен, тонът — уверен. И колкото се може повече специални термини… Таня вече бе забелязала, че зле образованият колбасар се плаши от думи от типа на „генезис“, „позициониране“ или „екстраполация“.
Когато, според Таня, вече достатъчно ги бе омотала, на сцената изплува плакатът — скъпа хартия, ярки бои, умело осветление…
— Основната идея е такава — омайваше ги Таня, без да сваля очи от клиента, — това е път към достоен живот, това е възможност да се почувстваш по-високо от много други, пряк паралел с успеха…
— Да, разбрах… — изхъмка колбасарят. — С една дума, яж ананаси, моите колбаси дъвчи… Как беше по-нататък при поета Маяковски?
Лакеите на клиента — винаги го съпровождаха минимум трима подчинени — верноподанически се закискаха. Но Таня не се поддаде на провокацията. Дори напротив, още по-вдъхновено продължи:
— Обещавам ви, че наистина вашите колбаси ще се дъвчат! Още повече че и рекламният девиз сме го разработили съответно: „Вкусът на съвършенството.“ Съвършеният интериор, съвършената жена, съвършеният продукт…
— Ето, значи, как сте го обърнали — замислено каза колбасарят. — Предлагате моите салами да се сервират върху скъп порцелан… Че какво пък, те си заслужават…
— Саламът наистина е хубав — с готовност се съгласи Таня. — Аз, между другото, сега вече само него ям…
— Когато ходите в дворец. И на приеми… — подхвана клиентът.
— На приемите засега не поднасят колбасите ви — заяде го Таня. — Но скоро ще го правят — ако рекламата направим ние.
— Всичко е ясно — завърши колбасарят и се обърна към лакеите си: — Вашите мнения? Коментари? Идеи?
Таня забеляза, че на подчинените плакатът им беше харесал. Но както си бяха свикнали, те се нахвърлиха със заяждания — но не е по същество, издребняваха — цветовото решение куца, типът на модела не съответства, порцеланът не е на ниво…
Таня увери вицеколбасарите, че всичко ще бъде наред. И композицията може да се промени, и боите, а порцеланът и моделът — са наистина временни, само за да предадат общата идея.
Колбасарчетата не намериха за какво повече да се заядат и се укротиха. Шефът им одраска с остър поглед свитата си, а после свинските му очички (истински колбасар!) се преместиха върху Таня:
— Та какво ще бъде решението ви? — без да й мигне окото, попита тя.
Колбасарят с наслада я измерваше с поглед още известно време. Разглеждаше я цялата — от носовете на обувките до шнолата с мъничко брилянтче в косата. „Очаква да изляза из нерви!“ — вътрешно се усмихна Таня. Само че защо да се нервира? С преценяващи я погледи тя бе свикнала, а костюмът й, макар и вчерашен, беше безупречен…
— Отговорът ми ще бъде такъв — кратко рече колбасарят. — Не! Окончателно не!
— Ще ви помоля да се аргументирате — хладнокръвно каза Таня.