— Тя вече свърши — подхвърли Таня.
— Но клиента още не си е тръгнал… — охранителят тъпо се вторачи в лъскавия мерцедес на колбасаря, който скучаеше на паркинга.
— Двамата с Теплицин уговарят детайлите — с поверителен тон му съобщи тя.
„Детайлите на това, колко гадна, подла и некомпетентна съм аз.“
— А Андрей Фьодорович знае ли, че вие си тръгвате? — не я оставяше на мира досадният охранител.
— Прекалено много въпроси задаваш, мииили мой! — с медено гласче изпя Таня.
Охранителите, беше забелязала отдавна, мислят доста трудно. Ето че и този е смаян — явно се чуди дали го е пратила по дяволите, или кокетничи с него…
И докато гардът скърцаше с мозъчните си гънки, Таня пъргаво се мушна в тойотата, сама натисна бутона за вдигане на бариерата, и напусна територията на „Петата власт“.
„Да, аз съм страхливка. И какво от това?“
Вторник, вечерта
Полина Павленко също успя да избяга от колбасната презентация. На нея, както и на Родик, днес й провървя. Но ако безмозъчният дизайнер, за да изчезне, беше наговорил на Садовникова някакви глупости за зъболекар, Полина за разлика от него, постъпи доста по-изтънчено — просто апелира към Татянината логика. „Извинете, че ви прекъсвам работата, Татяна Валериевна, но бих ли могла да не дочакам края на презентацията? Това не е мой проект, пък и Родик го няма, нали отиде на лекар…“.
Садовникова — тя днес наистина бе някак вяла — не възрази и Полина, вместо да виси в „Петата власт“ и да умира от скука, отиде в нощния клуб „Ермитаж“.
Отиде там с единствената цел да дразни приятеля си, който имаше наглостта да се изнесе от нейното жилище и да отиде при майка си. Вярно, че имаше и една суперзадача (за това непрекъснато мислят всички неомъжени момичета) — случайно да срещне в клуба някой кавалер, който да се влюби до безумие в нея — някой красив, богат, умен и мъжествен.
Принц в „Ермитажа“ тя не срещна, но пък задача номер едно изпълни блестящо. Приятелят й се обади в десет, когато целият клуб се тресеше от новата аранжировка на стария „Бони М“. Полина извика в слушалката: „Нищо не чувам!“ и наистина не успя да чуе дори дума. Но той! Той сигурно прекрасно чуваше гръмката музика. После се обади и в десет и половина, и в единайсет — номерът му излизаше на дисплея на джиесема и Полина злорадо не вдигаше телефона си. Нека си мисли каквото ще. Нека въображението му рисува картината как тя е в топлата прегръдка на онзи същия, когото днес не бе срещнала — красивия, богатия, мъжествения…
И така, планът й блестящо успя. В единайсет и половина Полина се измъкна от шумния и потен клуб и закрачи по залятата с електрическа светлина алея по посока на „Петровка“. Главата й бучеше от четирите коктейла. „Сега ще си хвана такси и по-скоро вкъщи, и по-скоро да нанкам — мислеше си тя. — Че утре пак съм на работа и шефката мъчителка Танка Садовникова пак ще се заяжда…“.
Изведнъж, когато Полина вече бе излязла на „Петровка“, пътя й препречи един милиционер. Откъде се взе пък тоя?
— Добър вечер — учтиво поздрави ченгето и отдаде чест. Какъв чин беше Полина не видя, пък и нищо не разбираше от званията на ченгетата. — Моля, вашите документи!
Зад милиционера стоеше някакъв мъж — висок, симпатичен, с кожено яке. Много приличаше на цивилно ченге. Сигурно е оперативен работник — приличаше на тия по телевизията. На Полина й се стори, че го бе виждала някъде. Дали пък не беше още тази вечер в клуба? Или не? Или четирите коктейла си казват думата?
— Защо са ви документите ми? — рече недоволно Полина.
— Рутинна проверка — безупречно учтиво обясни милиционерът.
Полина сви рамене и извади от чантата си паспорта — вместо да спори с властта, по-добре по-бързо да се отърве от тях. Тя в нищо не се бе провинила и паспортът й беше наред.
Милиционерът бързо огледа документа, но не го върна на Полина.
— Оръжие, наркотици имате ли в себе си?
— Какво ти оръжие! — с досада възкликна тя.
— Тогава — изведнъж рече ченгето, — ще помоля да видя личните ви вещи.
Полина направо се вбеси.
— Ама вие да ме обискирате ли имате намерение?!
— Не, не да ви обискираме — хладнокръвно каза милиционерът. — Молим ви, гражданко Павленко, доброволно — той подчерта думата — да представите чантата си за проверка.
— Може би и да се съблека?! — язвително извика Полина.