— Не, да се събличате не е нужно — ченгето си оставаше съвсем спокойно, като буца лед. — Само, ще ви моля, да отворите чантата си.
— Ами ако не я отворя?
— Тогава имаме право да ви задържим и да ви закараме в управлението. Според Наказателния кодекс минимум за три часа. Още повече че вие, гражданко — милиционерът изразително подуши около нея, — сте в нетрезво състояние.
Полина разбра, че за нея ще е по-зле да продължава да спори и подаде чантата си.
— Ето, ровете!
Ченгето завря носа си вътре. При това Полининият паспорт изчезна в джоба на униформената му куртка. Вторият, цивилното ченге, също се приближи и също с любопитство заби поглед в съдържанието на чантата. Полина с досада им обърна гръб.
— Оппаа! — изведнъж възкликна коженият. — А тука какво имамее?
И той с нескрита радост измъкна от чантата малко найлоново пликче с бял прах.
— Прилича на хероин! — бодро рече вторият.
— Каквоо?! — Полина едва говореше от учудване.
— Трябва да се състави протокол — заяви цивилният на милиционера.
— А откъде тук да вземем свидетели? — загрижено отвърна той. — По-добре да я закараме в управлението.
Ченгетата си говореха помежду си, сякаш Полина не беше човек, а неодушевен предмет. От потрес тя не можеше и дума да каже. А когато най-сетне й се върна дар словото, тя изкрещя:
— Това не е мое!
Викът й не направи никакво впечатление — те дори не се намръщиха.
— Да вървим, гражданко Павленко — каза униформеният.
Вторият, коженият, в същия момент извърши маневра и се оказа рамо до рамо с Полина.
— Къде да вървим? — тъпо попита тя и заплака.
Всичко, което ставаше с нея й се струваше като в кошмарен сън. И като в кошмарен сън тя сякаш бе изгубила собствената си воля и не можеше да управлява тялото си. Коженият меко я подбутна. Униформеният им даде път. Незабелязано те се приближиха до паркираната до тротоара сива лада с тъмни стъкла. Тя нямаше никакви милиционерски опознавателни знаци, което се стори на Полина странно. Впрочем, това обстоятелство тя отбеляза само с крайчеца на съзнанието си, защото бе плувнала в топлата смес от неразбиране, страх и отчаяние.
Когато застанаха до колата, задната врата сама се отвори. Едва сега Полина разбра, че ще трябва да пътува с тях, изплаши се и се закова на място.
— Не! — слабо извика тя.
— Сядай, мръснице! — кресна й милиционерът, а цивилният в същия миг с ловко и силно движение натисна главата й и я натика в колата. Коженият се качи след нея.
Оказа се, че вътре има още един. Седеше на предната седалка до шофьорското място. Униформеният седна до него, вратата хлопна.
— Тръгваме ли? — попита милиционерът онзи отпред, явно той им беше главният. (Всички тези подробности Полина ги забелязваше някак подсъзнателно — ако съзнанието й не се занимаваше с дреболиите около нея, тя отдавна да беше почнала да вие или да истеризира — дотолкова несправедливо и кошмарно беше онова, което ставаше с нея.).
— Наркоманка ли е? — равнодушно попита човекът на предната седалка. Лицето му Полина не виждаше, той бе облечен цивилно, съдейки по ръкава на сакото му. Освен това беше дебел като шопар, седалката под него направо бе хлътнала.
— Тъй вярно, наркоманка! — весело отвърна милиционерът на волана.
— Не! — отчаяно извика Полина. — Аз не се боцкам!
— Значи, смъркаш! — изразително подсмръкна шофьорът. — И пушиш.
— Покажи си вените — изведнъж се пообърна към нея дебелият на предната седалка.
— Какво? — не разбра Полина.
— Вените си покажи, ти се казва — поясни седналият до нея цивилен.
Полина с готовност протегна двете си ръце, като ги обърна с лактите надолу.
— Паша, светни — измърмори шишкото.
Коженият веднага включи лампичката. Колата отвътре се освети от слаба светлина. А Полина реши — с онова ъгълче на мозъка си, което още не бе загубило способността си да разсъждава — че човекът отпред определено беше главният тук. За да се освободи, реши тя, трябва да му се хареса.
Дебелият, както си беше полуобърнат, хвана китките й. Пръстите му бяха топли и даже нежни, като на стар доктор. Той повъртя дясната й ръка, после лявата. Нищо не каза. Диагнозата му изрече коженият до нея:
— Чиста е.
— Аз не съм наркоманка. Наистина — жално избърбори Полина. — Не знам откъде е това нещо в чантата ми. Наистина. Не се боцкам. И никога не съм го правила.