— Значи, е пласьор! — каза цивилният до нея.
— Явно — откликна милиционерът шофьор.
Дебелият помълча. Той все още държеше ръката на Полина. Държеше я в меките си лапи, сякаш й проверяваше пулса.
— Кой ти доставя стоката? — лениво попита шофьорът.
— Не знам. Вие ме бъркате с някого — с отчаяние каза Полина. — Нямам никакъв доставчик. Подхвърлили са ми това. Не знам откъде се е взело.
И тук главният, на предната седалка, обърна огледалото на предното стъкло и тя видя очите му.
— Тук гледайте — с жест й посочи огледалцето той. Полина послушно се взря в очите му със своите, пълни със сълзи очи. В огледалото тя виждаше острия поглед на дебелия. А ръката на Полина сега държеше кой знае защо коженият до нея. Той грижливо стисна китката й с две ръце — едната сякаш държеше на пулса й, а с втората нежно докосваше дланта й.
— Защо открадна документите от сейфа? — попита изведнъж човекът от предната седалка.
— К-к-какви документи? От к-какъв сейф? — не разбра Полина.
— Кой ти нареди да ги откраднеш? — отново я попита дебелият.
— Не зная за какво говорите!… — прошепна Полина.
— Да караме в управлението, там ще се разберем с нея! — обърна се към шишкото коженият.
И тук най-сетне тя разбра.
— Документи ли? Имате предвид в работата?
Дебелият само кимна.
— Аз н-н-не знам! — бързо каза тая. — Аз не съм ги взимала! Какво общо има…
— Знаеш ли кой ги е взел? — прекъсна я с нов въпрос дебелият.
— Н-не…
Независимо, че Полина не виждаше лицето му, а само очите му в огледалцето, тя чувстваше, как той излъчва сила и воля, които постепенно я завладяват.
— Кой мислиш, че ги е взел? — попита шишкото. Той все така втренчено я гледаше в очите през огледалото за обратно виждане.
— Н-н-не зная… Не зная кой може да ги е взел… — промърмори тя.
— Кой те снабдява с наркотици?
— Нали ви казах: не зная! Никой! Това е грешка!
— Ти ли си Полина Павленко?
— Да!
— Защо си взела документа от сейфа?
— Не съм го взимала! Нищо не съм взимала! — изстена тя.
— Помолил те е да го вземеш твой приятел ли?
— Н-н-не…
— Платили са ти в долари, нали?
— Кой? Какво?… Не! Не знам!
— Май всичко е чисто — изведнъж каза коженият и пусна ръката на Полина.
— Значи така, Полина — каза дебелият (в огледалото тя продължаваше да вижда очите му), — сега аз вероятно ще те пусна…
Сърцето й радостно заби.
— Но не завинаги!… — внушително рече той.
Сърцето й заледеня в недоумение.
— Ти сама знаеш — продължаваше дебелият, — притежанието на наркотици е тежко обвинение. Можеш да получиш до десет години. При строг режим.
— Това не е мой наркотик! Подхвърлили са ми го! — извика Полина.
— Виж, това ти на никого не можеш да го докажеш — спокойно каза шишкото. Направи пауза и добави: — Затова, за да избегнеш килията и затвора трябва да се държиш както трябва.
— Как така? — попита Полина. Искаше тези думи да звучат предизвикателно, но се получиха жалки.
— Интересува ме всичко, което става в работата ти — твърдо продължаваше дебелият. — И ти трябва да ме информираш. За всичко, което става във вашата „Пета власт“. Разбра ли ме?
— Да.
Полина изхлипа и кимна.
— А главното, което ме интересува, е документът, изчезнал от сейфа на началничката ти Садовникова. Когато документът се намери или се изясни кой го е откраднал, ние с теб, Полина, ще се разделим и ти никога повече няма да ме видиш. Но ми е нужно всичко, което ти забележиш или разбереш. Ясен ли съм?
— Да.
— И така. Документът. И освен това — твоите колеги — Колпин, Щапов, Садовникова, Пастухов, Соколова, Теплицин. Аз трябва да знам всичко, което те говорят и правят. Разбра ли ме, Полина?
— Р-р-разбрах.
— Давам ти едно денонощие. Аз сам ще се свържа с теб. А пък, ако има нещо спешно — ето, вземи. — И дебелият се обърна и подаде на Полина едно картонче, където имаше написан номера на джиесем. Номер и нищо повече.
Тя грабна картончето като спасителен пояс.
— И помни, кой те отърва от затвора! — каза дебелият.
Сега, обърнат към нея, той втренчено я гледаше и вече на живо срещна погледа й с толкова острия си взор, че тя извърна очи.