— Разбра ли ме?
— Да — каза тя без да го гледа. Вътре в нея растеше и цъфваше като цвете или фойерверк, огромна, мощна, бурна радост.
— Паша, пусни я! — нареди дебелият.
Милиционерът с униформа й върна паспорта и чантата.
А седящият до нея цивилен й каза:
— Наркотика ти го изземваме.
После слезе от колата и даже като джентълмен задържа вратата, докато Полина изпълзи отвътре.
Щом тя се озова на тротоара, той се вмъкна в колата. Ладата изрева, а после пъргаво се понесе по „Петровка“ по посока към центъра.
Още не вярвайки в неочакваното си освобождаване, Полина с наслада дишаше свежите аромати на московската нощ. Тя се повлече в противоположна посока, към „Садовое колцо“. От радост се усещаше безтегловна, като балонче. Полина дори не се замисляше, че току-що, както пишат в шпионските романи, я бяха вербували…
… А в това време в ладата се водеше следният разговор:
— Ще ни вкарате в беля, Валерий Петрович — избоботи от задната седалка коженият.
Никой не му отговори и той започна да развива мисълта си:
— Аз съм лесен, свободен човек съм. Частен детектив — какво могат да ми направят. Да нарушавам законите е, така да се каже, задачата ми. Аз и без вас, другарю полковник, се движа по острието на бръснача. Макар че по принцип, подхвърлянето на наркотици на беззащитни девойки, си е много мръсна работа… Но ако вземем Вася…
Дебелият на предната седалка отново нищо не му отговори и тогава той продължи:
— Ако вземем Вася… — той кимна към милиционера шофьор. — Той е на служба. За такива неща не само пагоните му могат да му откъснат, а и направо да го тикнат в затвора…
— Стига, Синичкин! — твърдо прекъсна словоизлиянията му шишкото. — Помолих те и ти изпълни молбата ми. Сега няма какво да ми опяваш… Или цената си вдигаш, а?
— Недейте така, Валерий Петрович, не бива така! — искрено се обиди коженият.
— Казах ли ти или не ти казах, че всичко това е заради Татяна?
— Да казахте ми… — въздъхна коженият. — Нали знаете — за Татяна Садовникова съм готов на всичко… Е, и за вас, Валерий Петрович, също! Само затова се и съгласих!
— А аз, Паша — каза шишкото, — нямам нито минутка за губене, затова и предприех крайни мерки. По-добре ми кажи какви изводи си направи?
— Приложих й пълната програма — каза коженият. — Доколкото в такива условия това е възможно. И мимическите реакции, и промяната на зениците, и пулсът, и потоотделянето… Според мен е чиста!
— А какво ти казва твоят прехвален копойски усет?
— Че тази Полина няма пръст във вашата работа — убедено отвърна коженият. — Да не ми е името Паша Синичкин!
— На мен също ми се струва, че можем да я извадим от списъка на заподозрените — каза мнението си и милиционерът.
— Ето, виждате ли, момчета — с неочаквано топъл глас рече шишкото, — голяма работа свършихте за мен! За мен и за нашата Танюшка!
— Предполагам — каза от задната седалка Павел Синичкин, — че Татяна не е в течение какви ги вършим заради нея?
— Ами ти как мислиш, Паша? — каза с оттенък на досада полковник Ходасевич.
— Мисля, че не е в течение.
— Правилно мислиш.
— Естествено — резюмира Синичкин. — Иначе тя заради служителката си би ни издрала очите.
Ладата се носеше по нощните булеварди, а на площад „Пушкински“ зави наляво по „Тверска“, за да закара вкъщи частния детектив Павел Синичкин.
Вторник, вечерта
Същите онези двамата, по-възрастният и по-младият, които обядваха в ресторант „Венеция“ вчера, сега седяха в голям и разкошен кабинет. Бяха се настанили край малката масичка в ъгъла. Пиеха кафе с коняк. Виждаше се, че са в близки отношения и се разбират от половин дума. От време на време поглеждаха към екрана. Поместен в нишата на библиотеката, неголям телевизор показваше документални кадри, заснети, по всяка вероятност със скрита камера. Звукът беше изключен.
— Е, как ти се струва сега? — самоуверено се поинтересува по-младият. И без да дочака отговора, отговори сам: — Според мен вече е къде-къде по-интересно!
— Да, май стана доста по-живо… — не много охотно се съгласи възрастният.
— Нали ти казвах, че всичко ще бъде както трябва! — високомерно се усмихна младият.
— Знаеш ли кого другарят Сталин предупреждаваше да се пази от „главозамайване от успехите“? — изведнъж попита по-старият.