— Какво общо има тук Сталин?
— Той имаше предвид такива като теб. Онези, които казваха „хоп“ преди да са скочили.
— Защо да не мога да се порадвам, че всичко върви както трябва? — леко се обиди младият.
— Да се радваш можеш — кимна първият. — А да лежиш на лаврите си и да смяташ, че всичко е в ръцете ни — не. Всичко едва сега започва.
— О, я стига! — подсмихна се младият. — Какво пък чак толкова особено започва? Обикновена работа…
Докато Татяна чакаше в задръстването, образувало се въпреки късния час на „Садовое колцо“, звънна джиесемът й. Тя бръкна в чантата си, която се въргаляше на съседната седалка, и извади телефона. Погледна дисплея. Разбира се, че беше Андрей Фьодорович. С неприятното чувство, че я чака тежък разговор, Таня натисна копчето.
Гласът на боса й звучеше изключително студено:
— Татяна, мога ли да зная какво се е случило?
— А какво особено се е случило? — Таня се опита да изиграе самата невинност.
Но защитната й тактика май беше избрана доста неудачно. Андрей Фьодорович още по-сухо промълви:
— Ти съсипа важни преговори.
Таня се постара гласът й да звучи миролюбиво, но не виновно:
— Но колбасарят не е нито първият, нито последният клиент, когото изпускаме.
— Ти изпускаш — акцентира шефът й.
— Както и да е, имам усещането, че с него нищо не би се получило. Той самият не знае какво иска!
В гласа на Теплицин се прибави още отрова:
— Значи клиентът е виновен за всичко, така ли?
Таня се опита отчасти да признае грешките си:
— Възможно е да съм била прекалено рязка с него, но той просто ме измъчи!
— Ясно — язвително рече Андрей Фьодорович и добави саркастично: — Вчера от сейфа ти изчезна важен документ. Днес провали преговорите с перспективен клиент. И ме скара с него. Не ти ли се струва прекалено много само за два дни?
Таня мълчеше, защото разбираше, че Теплицин е прав. Всичко, което можа да направи, бе след пауза да измърмори:
— Извинявай, Андрей, но така се случи…
— Добре, ела утре, ще видим какво ще правим… — в тона на боса не звучеше нито една обнадеждаваща нотка.
После Теплицин затвори.
Таня изключи телефона и въздъхна. Тя разбираше шефа си. Теплицин като сдържан човек пак се владее, тя на негово място сигурно щеше да е къде-къде по-ядосана. Тя с досада метна джиесема си на съседната седалка.
Когато минаваше по „Шосето на ентусиастите“, телефонът й отново звънна. Тя не го взе веднага, дясната й ръка беше заета, тъкмо беше надула газта след светофара. Когато най-сетне взе апарата в ръка, на дисплея се бе изписало: „скрит номер“. Таня дори не успя да си помисли кой ли ще е това и телефонът престана да звъни. Тя изруга, хвърли го обратно на седалката и тогава той отново заврещя. Показа същият надпис. Таня каза „по дяволите“ и отново взе телефона.
— Госпожа Садовникова? — каза непознат мъжки глас.
В руския му звучеше едва забележим акцент. Таня не разбра що за акцент беше това.
— Да, аз съм — отвърна тя.
Сърцето й изведнъж заби бързо-бързо. Чувстваше, че нищо добро няма да й кажат.
— Тези дни ви е изчезнал един документ — каза мъжът.
Като не можа да се сети какво да отговори, Таня за миг замълча. Гласът й се стори странно познат, но тя не успяваше да съобрази къде го бе чувала. Пък и този акцент…
Мъжът спокойно изчакваше паузата.
Най-сетне с внезапно паднал глас Таня каза:
— Да, вярно е. И какво?
— Мога да ви помогна да си го върнете.
— Какво трябва да направя? — бързо отвърна Таня.
— Да платите! — строго рече мъжът.
— Много ли?
Със замряло сърце тя чакаше отговора.
— Трийсет. Хиляди. Долара.
Таня облекчено въздъхна. Сумата не й се стори прекалено голяма.
— Кога? Къде? — попита тя веднага.
— Ти първо събери парите, пък тогава питай — полунасмешливо рече шантажистът. И твърдо добави: — И на никого нито дума. Нито дума, ясно ли е? Иначе ще стане по-зле! — пауза. После заплашително попита: — Ясно ли е?
— Да, да! Разбира се, да! — бързо отвърна тя. — Как да се свържа с вас?
— Аз ще се обадя.
— Кога?
— Вдругиден — каза мъжът и затвори.