Таня изключи телефона, а после веднага набра номера на Валера. Направи го машинално — вътрешното й „аз“ нито за част от секундата не се съмняваше, че трябва да се види с пастрока си. Спешно. Колкото се може по-бързо. Предупреждението на анонимния, че трябва да се пази в тайна обаждането му, тя не смяташе, че се отнася за полковник Ходасевич.
— Валерочка? — бързо каза Таня. — Трябва да те видя. Вкъщи ли си?
— Засега не.
— Къде си?
— Задаваш излишни въпроси — изгъгна пастрокът й.
— Трябва спешно да говоря с теб!
— Тогава ела вкъщи. Да кажем, след час. Винаги се радвам да те видя, Танюшка! — галантно добави Валерий Петрович.
— Тогава ме чакай.
Пътят до пастрока й отне час и половина. Когато Таня завърши телефонните преговори с него, вече бе отминала завоя към къщи. Реши да кара към Валера по околовръстното. При излизане от града, въпреки че вече бе нощ, имаше сериозно задръстване. Много от московчаните заради лятното време бяха тръгнали към вилите си. Наложи се Таня да поскучае в желязното стадо от коли при излизане на околовръстното, после едва се влачеше… Но макар и да имаше задръстване, и макар денят днес за нея да бе тежък, настроението й беше доста добро. Неясно защо, но обаждането на непознатия я настрои оптимистично. Сигурно защото състоянието на неопределеност беше отминало. „Както се казва, ледът се пука. Черната серия свърши! — повтаряше си тя наум. — Сега пастрокът й ще измисли нещо. Щом шантажистът се разкри, Валера ще го «обработи». И сега вече всичко ще бъде наред.“
… Валерий Петрович, верен на навика си, не я подхвана още от прага. (Не като майка й Юлия Николаевна, която веднага би й се нахвърлила да я разпитва, още преди Таня да си е свалила обувките.) Ходасевич първо поведе Таня към кухнята и тържествено съобщи:
— Тъкмо днес за вечеря имаме брюкселска супа с печурки и казахско печено с дроб!
Таня с апетит подуши въздуха, пълен със съблазнителни миризми на печен дроб и гъби, и възкликна:
— А, с удоволствие! Цял ден нищо не съм яла!
Валерий Петрович естествено веднага усети радостното настроение на Таня, но верен на принципите си, не й зададе нито един въпрос, докато тя не лапна последната хапка и не изпи кафето си.
Затова пък после бившият полковник от разузнаването се развихри с пълна сила. Щом Таня спомена за анонимния номер, той веднага я прекъсна:
— Записа ли разговора?
— Как? — учуди се Таня.
— Нали казваш, че ти се е обадил по джиесема. Нима нямаш в него диктофон?
— Имам, но…
— Какво „но“?
Таня въздъхна и си призна:
— Не се сетих… — и с учудване добави: — А ти, гледам, напълно си усвоил съвременната техника.
Полковникът не обърна внимание на комплимента. Помоли Таня да преразкаже разговора. След това, умно и хитро формулирайки въпросите си, Ходасевич накара Таня да си спомни диалога с шантажиста едва ли не дословно. Интересуваше го интонацията му, тембъра, акцента. И едва когато Таня разказа всичко, до последната буквичка, включвайки и собствените си мисли по повод обаждането, Валерочка запали любимата си смърдяща „Ява“ и се облегна назад на кухненското диванче, попритворил очи. Таня реши, докато той мисли, да вземе да измие съдовете от благодарност за вечерята и помощта. Ходасевич беше дотолкова потънал в собствените си мисли, че не възрази както обикновено. И едва, когато чиниите и чашите бяха вече в шкафа, пастрокът й загаси поредната си цигара и съобщи решението си:
— Ти трябва да си уговориш с него среща. Само едно условие имам — между обаждането му и вашата среща трябва да мине възможно най-много време. Поне четири часа.
— Защо?
— Трябва да успея да подготвя операцията по залавянето.
— А откъде ще взема подкупа?
— Аз ще ти дам пари.
— Ти откъде ще ги вземеш?
— Ще намеря откъде. Не ми задавай глупави въпроси. Банкнотите ще бъдат белязани, номерата им — записани. Може и предавател да тикнем помежду тях.
— Ще го следите ли?
— Ще видим, според ситуацията.
— Какво значи това?
— Възможно е да не го изпускаме от очи… А може да хванем сладура в момента на вашето рандеву. И да се постараем да го накараме да говори. С една дума, ще видим.
— Ще търсиш ли помощ от някого?
Пастрокът й се усмихна:
— А ти как мислиш? На моите години аз ли да търча след него?