— Ще ти помогнат хората от Комитета ли?
— Възможно е — неясно отвърна Ходасевич. — Само за едно те моля — на никого нито дума! Нито за обаждането, още по-малко за нашия разговор. На никого!
— Че да не съм идиотка?! — обиди се Таня.
— Нито на един човек! — повтори той. Понякога той ставаше ужасно досаден! — Нито в работата, нито даже на твоя Макс. И на майка си не казвай.
На Таня изведнъж й дойде неочаквана мисъл. Дори е странно как по-рано не се бе сетила!
— А може би той изобщо не притежава документа? Може да е някой от нашите, от агенцията? Разбрал е за изчезването и е решил по такъв начин да спечели?
— Може и това да е… — загрижено кимна Валерий Петрович. — Впрочем, ще видим.
— Ох, Валерочка! — въздъхна Таня, приближи се към него, обви с ръце врата му и го целуна по челото. — Какво бих правила без теб!…
— Може би, ако ме нямаше — избоботи той, — ти би се държала по-разумно…
Таня
Сряда, сутрин
На следващата сутрин Таня отиваше на работа с леко сърце. Работите сякаш щяха да се оправят, проблемът с изчезналия документ скоро щеше да се разреши. Пастрокът й ще направи всичко възможно, за да го разреши. Има такива връзки, такъв опит!
А изпуснатият вчера клиент пет пари не струва. Голяма работа, колбасен магнат! Та малко ли скъпи поръчки са губили?! Отива си колбасарят, ще дойде млекарят! И Теплицин добре разбира това, така че едва ли ще почне отново да я тормози. Всичко постепенно ще се размие, ще се забрави и работата й ще тръгне както преди.
Когато Таня вече караше по „Тверска“ изведнъж звънна телефонът й. С дясната си ръка, без да се откъсва от пътя, Таня взе джиесема. Погледна с половин око дисплея. Там пишеше: „Номерът е анонимен“. Нима е отново онзи шантажист? Но той обеща да звънне едва утре. Какво ли е станало?
Таня приближи телефона към ухото си и натисна копчето.
— Садовникова? — сърдито каза някой. Таня изстина. Беше същият глас. Шантажистът.
— Слушам ви — възможно най-спокойно каза тя.
— Предупреждавах ли те да си мълчиш, а? — гласът с неуловим акцент направо я удари в ухото.
Таня не отговори. Настана пауза.
— Не, кажи! Предупреждавах ли те на никого нищо да не казваш?
— Ами аз… — смаяна отвърна тя. — Аз си мълча…
„Откъде може да знае?! Та аз казах единствено на Валера! А това е все едно — на никого! Или Валера вече е започнал да действа? И това е станало известно на шантажиста? Нима Валерий Петрович има толкова несигурни приятели?“ — бързо мислеше тя.
— Не, не си мълчала! — констатира гласът.
— Чуйте! — извика тя. — Наистина не съм казвала на никого!
— Няма да споря… — лениво каза гласът. — Ти наруши уговорката ни. Сега всичко се отменя. Така че сама си си виновна.
И от телефона й се чуха къси, зли сигнали.
Когато Таня влезе в стаята на подчинените си, всички вече се бяха събрали — и копирайтърите, и дизайнерите — Полина, Артьом, Родя, Мишка. И секретарката Наташка беше на работното си място. При появата на шефката, разговорът секна. Всички учтиво отвърнаха на Таниния поздрав, но всеки при това я изгледа някак странно. Тя сметна погледите им за реакция от скандала с колбасаря. Сигурно вестта за това вече се бе разнесла из агенцията и преди появата й тук явно бяха обсъждали държанието й на презентацията. „Много важно! — безгрижно реши Таня. — За тебе не клюкарят, само ако нищо не правиш.“
Тя влезе в кабинета си и плътно затвори вратата зад себе си. Предстоеше й обяснение с Теплицин — това беше къде по-лошо от одумките на подчинените й. Обаче също е напълно търпимо.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и в малкия й кабинет влезе шефът. Не, не влезе, а нахълта! Честно казано, Таня никога не беше виждала Теплицин такъв. Винаги съвършено вързаната му връзка сега беше извъртяна. От идеалната му прическа нямаше и следа. Разрошената му коса стърчеше на всички страни. И най-важното — шефът беше бесен. Не просто ядосан, а направо вреше и кипеше. Отвори уста, но като че ли не можеше да издаде нито звук — толкова силно бушуваха в него емоциите. „Нима всичкото това е заради колбасаря?“ — учуди се Таня.
— Какво е станало, Андрей Фьодорович? — спокойно попита тя, като се облегна в креслото и скръсти ръце. Заемайки закрита, отбранителна поза, Таня инстинктивно се стремеше да се запази от явната агресия на боса.