— И къде отивате? — съчувствено попита Ходасевич.
— Дявол знае къде — плю на пода шлосерът. — Ако пък е много далече, съвсем ще се махна на майната си.
— Така ли? Е, всичко хубаво. Желая ти късмет.
— Всичко хубаво, чичо.
Валерий Петрович излезе на улицата.
Смешно беше да си мисли, че още в първата най-близка до Танината агенция работилница, ще хване следата на крадеца. Такъв късмет няма не само в живота, но и във филмите. Ама нали трябваше да започне отнякъде.
Кой знае защо не го напускаше силното усещане, че крадецът е дилетант. А от един дилетант напълно можеш да очакваш, че ще открадне ключа от Таня и ще иде в най-близката работилница, за да направи дубликат.
Валерий Петрович напипа в джоба си цигарите и запали една. Още от военната служба му беше останал навикът да не пуши в движение. В краен случай, ако наблизо няма кафене или пейка, може да попуши и прав — но в никой случай докато върви… Това и отстрани изглежда грозно, а освен това е същото като да ядеш или пиеш на крак, не изпитваш никакво удоволствие.
В момента, в който палеше, звънна джиесемът му. Валерий Петрович погледна и видя, че му се обажда Родя, служителят на Таня и негов агент.
Валерий Петрович натисна зеления бутон.
— Здравейте — чу се развълнуваният, доволен глас на дизайнера Щапов. И веднага, без предисловие: — Аз знам кой е откраднал документа!
— Колко си бърз — усмихна се Ходасевич. — Браво! Е, и кой е?
— Татяна Садовникова.
— Защо реши, че е тя? — намръщи се Валерий Петрович.
— Ами уволняват я.
Таня
След сблъсъка с вбесения депутат Таня се качи сама на втория етаж. Без да поглежда никого от подчинените си, тя влезе в кабинета си. Минавайки, каза на Наташка: „Моля те, не ме свързвай с никого!“.
Седна в любимото си кожено кресло. Около пет минути поседя мълчаливо, на спокойствие. А после въздъхна, стана и се захвана с бюрото. В кошчето полетяха копия от стари договори, ескизи, резултати от изследвания, варианти на рекламни текстове… Отлепи от компютъра и от стената купчина жълти листчета — паметни бележки. Вече нямаше да й трябват.
Струваше й се, че механичната работа ще й помогне да се успокои. Отначало точно така и стана. Еднообразните движения на ръцете й я накараха да забрави всичко. Но после, когато приключи с документацията, свали от монитора малко конче играчка, подарък от Валерочка. Пъхна го в чантата си. Мъничката снимка в рамка на Валера, която стоеше до принтера, също сложи в чантата си. Още една снимка от бюрото, малко по-голяма — на Макс… Също там!
И тогава, когато бюрото й сиротно се оголи, дълго сдържаната тъга изведнъж я изпълни цялата — докрай! Не искаше да си отива оттук! Не можеше да повярва, че днес ще си излезе и никога, никога повече няма да види уютния си кабинет, бюрото си, тези стени… И скъпите си колеги, с които понякога се караше и ги „строяваше“, сърдеше им се, и ги учеше. Но в този момент те й се струваха мили, близки, скъпи. Даже по-близки от някои роднини. Не можеше да повярва, че някой от тях я е натопил, че й желаеше злото. Всички те — и Мишка, и Артьом, и Полина, Родя, и Наташка — бяха станали за трите години работа почти семейство. Беше непоносимо да си помисли, че всички те утре ще дойдат отново, ще се занимават с привичната, вечно недовършена работа, а тя вече няма да е тук!
Таня заплака. Сълзите течаха от очите й и едновременно с това й ставаше по-леко. Мъката и тъгата сякаш се измиха като солени потоци от сърцето й.
И тогава звънна прекият телефон на шефа. Татяна дълго не вдигна слушалката, трябваше първо да спре риданията си, за да не чуе Теплицин плача в гласа й.
— Слушам ви — най-сетне каза тя.
Гласът й не се прекърши, но това не беше нейният, а друг, чужд измъчен глас.
— Татяна Валериевна! — Теплицин изглеждаше официален. — Моля, елате при мен. — Направи секунда пауза и добави: — Със заявлението.
… Босът се бе преоблякъл с чисти дрехи и седеше в своя „американски“ победоносен стил — с крака върху масата. Обаче хич не изглеждаше добре — хвърлянето на чаши с кафе от благодарни клиенти не минаваше без следа. Върху челото на Теплицин бе легнала дълбоката бръчка на тъга и грижа.
— Дай! — Андрей Фьодорович протегна ръка да вземе заявлението.