Но Таня спираше на червено дори на празните пешеходни светофари. Тъпо е, разбира се, да висиш пред зебрата, когато навън е нощ и няма нито един минувач. Но по-добре да изчакаш, отколкото после да шиеш сатенени гащи в затвора. Вярно, че в Русия и пешеходците също са големи „смелчаци“. Колкото и светофари да слагат, колкото и подлези да правят — все гледат да притичат на друго място. Пък и на зебрите, Таня колко пъти беше виждала, на зелено пешеходците стоят и си приказват или се целуват, а като светне червено, точно тогава тръгват направо под колелата.
Ето и сега тя видя, че насред шосето, на разделителната линия, стои някакъв. Откъде само се взе — посред нощ, в заводски район? Впрочем, пияниците в запой успяват да се озоват на най-неочаквани места, а мъжлето точно така изглежда, даже отдалеч се вижда, че тъй се е насмукал, че едва се държи на крака и залита. И никаква пешеходна пътека разбира се, не се и вижда наоколо…
„Ама че гадина! — кой знае защо се ядоса Таня. — Та той нарушава всичко, което може — пиян, на скоростно шосе, на петстотин метра от пешеходна пътека! А блъснеш ли такъв — съсипваш си целия живот!“. И тя, след като се убеди, че никой не я догонва и отзад няма кой да я „целуне“, веднага взе да намалява скоростта. Сто, осемдесет, шейсет… и за всеки случай реши да се престрои от лявата редица по-надясно — току-виж тоя пияндур се спусне точно към нейната кола?
Впрочем, пияницата, май съвсем бе загубил ориентация. Хем не стои мирно на разделителната линия, хем не притичва през платното, докато няма никого, ами започна и да се върти в кръг, сякаш се опитва да се ориентира по звездите. Таня за всеки случай намали на петдесет километра в час и съвсем се притисна към края на платното, и все поглеждаше пияницата, който продължаваше да стои на разделителната линия — дали пък няма да побегне? Но не, така си и остана насред пътя. Ще къса нервите на не един шофьор тепърва.
„Да бях мъж, щях да спра. И да го цапна по мутрата, за това че стои точно по средата и изнервя шофьорите. И за това, че ми провали целия кеф от скоростта!“.
Таня най-сетне отмина пияницата, веднага даде газ и в този момент… тя дори не разбра какво се случи… От тротоара, към който тя се беше притиснала, отдалечавайки се колкото се може повече от пияницата, под колелата й се метна тъмна сянка — безшумна, стремителна, като във филм на ужасите… Глух удар, гадно „пльос“… и най-страшното — две кръгли, безумни от страх очи върху синкавото бледо лице… За стотна част от секундата то се мярна пред предното стъкло и моментално изчезна долу, под капака. Таня трескаво натисна спирачката и закри лицето си с ръце…
Съвсем млад. Със светли къдрици. Лежи пред тойотата, фигурата с тъмни дрехи се слива с асфалта и се вижда само лицето — бледо, с петна от кръв, устата изкривена в гримаса — детска, обидена…
Младежът лежеше, широко разперил ръце, и не помръдваше.
„Не мога да се приближа до него! Страх ме е!“.
Таня стисна зъби и направи крачка напред. Още една. Още половин… Вече можеше да го стигне с ръка.
„Няма да мога да го пипна! Няма да мога!“.
Тя клекна и внимателно го докосна по рамото.
— Ей… ти жи…? — гласът й прозвуча хрипкаво, а накрая и съвсем се прекъсна.
Младежът не мърдаше и не отговаряше.
— Ей, ей! Свести се!
Тя го хвана за раменете. Податливото тяло се отпусна върху ръцете й. Главата му безсилно висеше, очите му бяха затворени.
„Но не може да съм го убила! Карах бавно! И ударът беше слаб, от силен отхвръкват обувките, а неговите са си на място!“.
Таня с трепереща ръка хвана китката му да измери пулса — не бие… Отметна отпуснатата ръка, пипна младежа по врата… и едва тук, на сънната артерия, усети вяла, слаба искрица живот. Жив е! Но какво му е? Лицето му е цялото в кръв, на слепоочието има лоша натъртена вдлъбнатина, и кракът му е странно извит…
„Но аз в нищо не съм виновна! Карах бавно! А тук не се и пресича! Пък и откъде се взе, изобщо не е ясно!“.