Таня внимателно сложи младежа на асфалта. Май в такива случаи не бива да се пипа ранения, колата също не се мести и се звъни в милицията… Или напротив, оказва се първа помощ?! Но как се оказва? Сърдечен масаж Татяна не умееше да прави, а пък ако му превърже раните явно няма да има голяма полза.
С треперещи ръце извади джиесема от джоба си. От три опита успя да натисне „нула“, но „две“ не успя — младежът изстена.
Таня веднага заряза телефона, наведе се над него и чу как окървавените му устни шепнат:
— Мамо… мамичко… прости… не биваше… не бива…
Младежът отново утихна и в ъгълчето на устата му се появи мехурче — бяло с червени нишки — слюнка ли беше, или кървава пяна…
„Ами ако умре? Направо в ръцете ми?!“.
Таня отново го разтърси:
— Свести се, ей, ела на себе си, моля те!!!
— Болиии… — изстена той. И без да отваря очи, каза: — Во… даа…
Таня се замисли за секунда — дали трябваше да пие? После си спомни, че вода не се дава при рана в корема, значи той може да пие. И се хвърли към колата, извади бутилка минерална вода, даде му да пие… Главата на младежа увисваше, водата се разплискваше, но една-две глътки успя да му даде.
И отново безсилно притихна, не отваряше очи, не казваше нищо и даже не стенеше, а Таня объркано стоеше над лежащото на асфалта тяло.
А в града все още бе късна нощ, тротоарите бяха пусти и по шосето минаваха редки коли.
„И никой не спира! В Русия явно не е прието да се помага, но поне някой от любопитство да беше спрял, поне някак да ме подкрепи!“.
Но не, колите равнодушно минаваха край нея… И като напук, нито една милиционерска кола. Добре де, тя сега ще се обади в милицията. Но колко ще се наложи да ги чака, докато дойдат? А младежът е все така в безсъзнание и мехурчето в ъгъла на устата му се пълни с кръв…
„Ще умре! В ръцете ми ще умре!“ — терзаеше се Таня. Тя отново извади телефона си и видя, че ръцете на пострадалия изведнъж конвулсивно се задърпаха, затъркаха асфалта, а после се хванаха за яката на ризата и започнаха да я дърпат и късат…
„Задушава се!“ — панически помисли Таня. И взе мигновено решение. Хвърли се към младежа, хвана го под мишниците. Събра всичките си сили и го повлече към тойотата.
Младежът тежеше ужасно, сигурно беше седемдесет и отгоре. Таня беше чела, че когато човек е в безсъзнание, тялото му става по-тежко, отколкото на здрав човек. Но до колата все пак успя да го довлече. Последно усилие — и го сложи на предната седалка.
Таня знаеше, че постъпва неправилно. Че не бива да напуска мястото на инцидента.
„Но не мога да чакам милицията. За това време момчето ще умре.“
Тя с всички сили даде газ и тръгна. Най-близката болница е само на пет минути.
Болницата се охраняваше сериозно. На входа имаше и легнали полицаи, и бариера, и будка на охраната, боядисана на черни и жълти линии — сякаш не беше вход и изход за болни и посетители, а държавна граница. Таня изскърца със спирачката, спря пред бариерата и в отчаяние наду клаксона.
Никой не бързаше да й отваря. Отначало в прозорчето на будката се появи сънена физиономия и едва след минута излезе гардът. Той с ленива походка се приближи до тойотата и гневно попита:
— Какво си се разсвирила, да ти го?!… Посред нощ!
Таня като фурия изскочи от колата:
— Карам тежко болен, веднага отворете!
— Ти какво, да не си „Бърза помощ“? — издевателски попита охранителят.
— Слушай, изрод!… — Таня също отхвърли остатъците от учтивост и се приготви да даде достоен отпор на грубияна.
Но онзи, макар и сънен, вече бе успял да оцени ситуацията. Огледа със зорък поглед огънатия капак и спуканото предно стъкло на тойотата, видя увисналото тяло на младежа на предната седалка и ехидно констатира:
— Дааа. Проблемът е ясен. Добре си го подредила. Мъртъв ли е или е в кома?
— Това не те засяга — отряза Таня. — Отваряй!
Охранителят с нескрито злорадство отвърна:
— Не е разрешено. Влизането е само за коли на „Бърза помощ“. А иначе — ей я там портичката и до приемното отделение е около триста метра пешачката…
Да спори с него и да го моли нямаше време. Таня му подаде двеста рубли и с леден тон попита:
— Стигат ли?
Гардът реагира мълниеносно:
— За да забравя номера на колата ти ли? Никога!
— Само ми отвори! А после прави каквото щеш. Ако щеш и в милицията се обаждай… — уморено каза тя.