— Познахте… — въздъхна Таня. — Но аз им казах, че няма да плащам. Нека се обаждат в милицията. Нямам намерение да се крия.
— Аз вече разбрах, че нямаш намерение — въздъхна докторът. — Толкова ли бързаш за милицията?
Таня потръпна.
— Ето на! — поклати глава той. — Милицията, мисля, че сама ще те намери. Ако поиска. А засега си върви вкъщи. Наспи се. Ела на себе си. Почини си… Всички проблеми ще започнеш да ги решаваш утре.
— Казахте едно странно нещо… — замислено каза Таня. — „Милицията ще те намери, ако поиска“. А вие не сте ли длъжен да им съобщите? Е, когато ви докарват… как да кажа… такива криминално ранени?
— Аз ще съобщя — кимна докторът. — Докара го неизвестна жена, паспорта не съм й видял, не съм видял и марката на колата й…
— Да, ама охранителите си записаха номера ми! — махна с ръка Таня.
— Е, с тия чакали аз ще се оправя — небрежно каза докторът. — Имам си специален подход към тях…
Какъв странен доктор! Май би трябвало напротив, да й е ядосан — нали тя е тази, която е ранила човек и му е създала работа. А той се опитва да я спаси, чудак!
Таня се направи, че свежда очи, а всъщност за първи път разглеждаше подробно удивителния доктор. Излиза, че той изобщо не е стар, само около очите има бръчици и косата му е прошарена. А ръцете му са много красиви — силни бицепси, а пръстите — тънки и дълги, като на музикант…
— Как се казвате? — тихо попита Таня.
— Кирил Евге… — докторът замълча. — Тоест, просто Кирил. А ти?
— Татяна.
Той внимателно се вгледа в лицето й и Таня я завладя странно усещане — че познава този Кирил от много отдавна, още от детството си. Като че ли и на училище бяха ходили заедно, и ябълки бяха крали двамата от градините, и бяха играли с другите деца на Стражари и апаши и на Война… Настоящето е „дежа вю“ — ето, те стоят пред старата порта и Кирил й показва ръждясал ключ, а на Таня й се струва, че това вече е било… Той вече я е спасявал някога, в далечното детство. Защитавал я е от по-големите момчета, помагал й е да изтрие двойката по поведение в дневника, помагал й е по математика, която хич не вървеше на Таня…
Тя разтърси глава, за да отпъди тези призраци.
— А какво стана… с онова момче? Което бутнах? — тихо попита тя.
Кирил се намръщи:
— Не се притеснявай. Ще живее.
— А защо се мръщиш?
Да мине на „ти“ се оказа лесно и отново я обхвана странното чувство, че това вече е било — Кирил от горните класове и Таня от малките класове… И тя капризно пита: „Защо не ми носиш «Тримата мускетари»? Нали ми обеща!“.
Отново разтърси глава. Върна се в реалността и повтори въпроса си:
— Какво му е?
Докторът пак се намръщи, и макар неохотно, но отвърна:
— Типовият комплект. Мозъчно сътресение, едно-две счупвания, не е изключено да има и вътрешен хематом, томография още не сме му правили. Разкъсването на далака засега също е под въпрос… Но той ще се оправи, не се притеснявай.
— Хубава работа! Ще се оправи! Че ти изреди цял списък с болежки!
— Това е нищо, какви само сме спасявали… — увери я Кирил.
— А защо тогава ти… тоест, вие, се мръщите?
— Защото съм полагал Хипократовата клетва — неясно отговори той. — И съм задължен да спасявам всички подред, разбра ли?
— Не разбрах… — призна си Таня.
— Това момче, което ти се е хвърлило под колата, е наркоман — изведнъж се взриви докторът. — Свършен наркоман, в последния стадий, организмът му вече е изгнил!
— Наркомааан? — шашна се Таня.
— Целите му вени са надупчени! Ти се притесняваш за него, а на него сега му е мнооого хубаво… Толкова му е хубаво, че никаква упойка няма да го хване. Еуфория, направо сто и трийсет процента…
— Ето какво било! Значи е бил друсан! — възкликна Таня. — А аз не можех да си обясня защо се хвърли под колата!
— О, тук има маса варианти! — увери я Кирил. — Най-простият — омръзнал му е тоя грешен живот! Или — взел е колата ти за яхта с алени платна и е решил да се качи на нея. Или — спасявал се е от група дяволи под колелата ти… Наркоманите са едни такива непредсказуеми!… — в гласа му прозвуча нескрита злоба.
— Стига и вие, Кирил! Наркоманите са обикновени хора. Само че болни.
— Да, болни! — продължи да се горещи докторът. — Но заради тях ти… вие… — докторът, както и Таня, също се смути. — С една дума, нормалните хора страдат заради тях! Представяш ли си какво те чака?!