— Май че до пет години. При общ режим… — въздъхна Таня. — Пък ако се вземе предвид и това, че не съм дочакала милицията и съм напуснала мястото на произшествието, сигурно и повече.
— Не се вкисвай — помоли я Кирил. — Да се надяваме, че до общ режим няма да стигне работата.
— Обещаваш ли?
Той направи движение, сякаш искаше да я прегърне и тя, сама не разбра защо, направи насрещен жест… Впрочем, и двамата се осъзнаха навреме и замряха, учудено загледани един в друг…
„Като магия“ — объркано си помисли Таня, като се вглеждаше в заобиколените от бръчици очи на Кирил. А той изведнъж сведе глава смутено, като момче, а после каза строго, като истински строг доктор:
— Край, Татяна. Приключваме дискусията. Мен в болницата вече отдавна ме търсят. Давай спирачната течност и да отваряме портата. И заминавай оттук, за бога!
Таня излезе от болницата в един и половина през нощта. Оказа се, че ръждясалата врата води направо в двора на обикновен жилищен блок, а оттам се излизаше точно на улица „Металург“, на километър от дома на Таня.
Изглеждаше логично — по-бързо вкъщи, горещ душ, хладно легло, да се излегне и да забрави днешния ден като кошмарен сън — поне за няколко часа.
Но кой знае защо не я теглеше да се прибере вкъщи, на спокойствие, за почивка…
След като се отдалечи на около петстотин метра от болницата, Таня спря тойотата, угаси двигателя и се замисли. Колко странно… По принцип сега, когато всичко е зад гърба й, беше нормално да я хване истерия. Трябва да затвори очи и отново да преживее кошмара, в който се бе превърнал днешният ден. Първо изкривеният от ярост депутат Брячихин… Ето, крещи на нея и на Теплицин… Чашата с недопито кафе лети в изисканото лице на шефа… После пък самият Андрей Фьодорович я уволнява с йезуитски учтив глас… А след това пътят до вкъщи, тъмната сянка, ударът, и върху предното стъкло — лицето на нещастния наркоман, а после следва глухото „плюс“ под колелата…
И поне да знаеше, че този злощастен ден е завършил и утре всичко ще бъде наред! Но уви, по-нататък даже ще стане още по-лошо. Не й се вярваше много-много, че докторът ще успее да замаже работата. Така че, по-скоро я чака милицията, разпити, заплахи, възможно е и затворническа килия…
Но което беше учудващото — Таня не усещаше нито страх, нито тревога. И особени угризения също нямаше. Нали докторът й обясни, че тя за нищо не е виновна, че младежът се е хвърлил под колелата явно „нахероинен“… А най-странното беше, че не можеше да изхвърли от ума си Кирил… Очите му в рамката от бръчици, тънките му пръсти с връзката ключове…
„Пфу, каква глупост! — упрекна се Таня. — Какво толкова?! Имал е човекът порив за благотворителност. Решил да ме подкрепи и утеши. И какво? С всеки може да се случи! И аз веднъж пратих хиляда рубли в един детски дом… И какво нататък? Че този Кирил утре няма и да се сети за мен! Край, стига съм си наблъсквала в главата какво ли не… И всъщност — вече наистина трябва да се обадя на Валера. Колко мога да отлагам? Сигурно колата ми вече е обявена за издирване. Всеки момент могат да ме спрат. Накрая ще стане така, че когато ме арестуват, ще се наложи да му звъня от управлението!“
Отново набра номера на Валерий Петрович. Ама че работа — телефонът му пак или не е включен, или няма обхват. А вкъщи — само свободно… Е, добре, може просто да е надхвърлил сметката на джиесема и да са го изключили. Но какво се е случило с домашния телефон? Повредил се е? Да се обади на повреди ли? Макар че там едва ли работят нощем, пък и как да се обадиш там? Докато се добереш до номера им, ще свършат парите и на твоя джиесем… Просто да отиде до Валерий Петрович? Също не е кой знае колко добра идея. Валера живее на другия край на града, вече е почти два часът, а нощем пътните милиционери са много по-пъргави, отколкото през деня. Току-виж засекат повредената тойота и притиснат Таня да каже какво е станало?
Може би да се обади на Макс? Нали в края на краищата Макс й е спасителният пояс! Нека дойде. С него може и да се посъветва, и да му се довери, и просто да си поговорят. Макар че и малко секс не би й навредил след такива преживявания!
Вярно, че е почти два през нощта. А Макс май започва работа в девет сутринта. Трябва ли да го притеснява? Макар че Макс затова е Макс, за да бъде винаги под ръка. Наистина, тук пък възниква друг въпрос — не прекалява ли тя? Няма ли накрая да му омръзне, че приятелката му непрекъснато хленчи, оплаква се и реве на рамото му? Едва онзи ден цяла вечер му се жалва заради изчезналия документ и подлите си колеги и той търпеливо я утешава. А днес нов проблем, още по-лют. И отново ще трябва да я нарича „горкото момиче“ и ласкаво да я гали по косата… При това Макс има желязна логика и умее всяко нещо да сложи на мястото му. Току-виж изградил такава верига от събитията — блъснала човек — избягала от мястото — изчезнала? И ще почне да я придумва сама да отиде в милицията, за да смекчи вината си? Явно е, че няма да я убеди — в милицията по своя воля Таня никога няма да иде, но защо тогава да вика Макс, ако ще трябва да спори с него?